Коучинг и НЛП

Архив за м. November, 2010

Задавали ли сте си въпроса какво всъщност представлява интимността в една двойка и изобщо в човешките взаимоотношения?

Когато съм питала повечето хора, с които се срещам и контактувам, отговорът в 90% от случаите е бил: хубав секс. Да, интимността не непременно изключва сексуалността, но съвсем не e същото. Двете неща могат да съществуват абсолютно независимо. Да не говорим, че в главата на тези, които схващат интимността преди всичко като доверие, сексуалният акт е правене на любов, а не (само) необходимо физическо и здравословно удоволствие. Интимност може и да има между двама души без физически отношения, както и обратното. За много хора такова чудо като платоническо приятелство между мъж и жена няма. Но всеки има право да робува на ограничените си вярвания, само защото той самият не е способен на подобно.

Интимността е взаимното даване на възможност за пълно себеизразяване, водещо до развитието на двамата партньори. Тя е истинско доверие, неподправена искреност, пълно разбиране, безрезервна любов, както и правото на всеки да бърка и да се учи от това, без да бъде осъждан или непрекъснато преценяван.

Жалкото е, че хората са склони да споделят и да доверяват изключително лични неща, засягащи тях самите и партньора им, на всеки друг (дори на случайно срещнат непознат на път), но не и на самия партньор. Сковани от страха да не бъдат разбрани погрешно, да не бъдат отхвърлени, изоставени, унижени и знам ли още какво, те се лишават от удоволствието да изживеят наистина пълноценно една връзка.

Как би изградил интимност някой, който пред приятели говори как дните на половинката са преброени, кълне се, че никога повече не би допуснал подобно отношение, защото то погазва ценностите му, вече му се повръща от капризи и тероризъм… и в следващия момент, когато телефонът звънне, същият този категоричен човек сменя тона от разярен лъв на невинно котенце и хуква презглава към допреди секунди отрицавания субект!?!?

Вярно е, че шансът всеки да си намери половинката е 1 към 6 милиарда – минимален, но възможен! Тогава нещата се случват с невероятна лекота, от самосебе си, и наистина са прекрасни. Когато обаче попаднете на човек, с когото все пак не сте само и само, за да не сте сами, положете заедно усилие да вървите един към друг, да имате смелостта именно на този човек да доверите себе си, да се разгърнете, да обичате, без да имате определени очаквания, да си говорите и да се чувате, признавайки, че именно по този начин се развивате един друг и че интимността, като дълбоко емоционално преживяване, е наистина в основата на вашата връзката.

Успех!

Интуицията не е псевдометафизично понятие за обозначаване на екстрасензорни умения. Тя е най-доброто за всеки от нас сетиво, но хората, склонни да се подчиняваме на скептичното схващане, че щом не може око да го види и ръка да го пипне, не му обръщаме особено внимание и още по-малко му вярваме.

Как тогава да си обясним моменталното привличане към едни и също толкова бързо дошлото нехаресване, стигащо понякога до непоносимост, към други, които виждаме за пръв път? Кое е сетивото, което ни подава сигнала? Как вземаме решение – виждайки, чувайки, пипайки, миришейки или вкусвайки го? Мислейки,  казвате… Добре. И винаги ли мисълта (егото) е улучила десетката? Колко пъти пак тя ни е саботирала и ни е слагала непреодолими рамки? В колко случаи сърцето ви е подсказвало едно, но умът съвсем различно, и после сте се терзали безутешно дни, седмици, години…!? Мога да продължа да задавам още много въпроси, които ще сринат репутацията на егото и неговата сетивност. Но вместо това предпочитам да понапиша нещо ЗА силата на интуицията, а не ПРОТИВ властта на мисълта.

От край време шестото чувство се приписва на женския пол. В същото време се смята, че е под командването на дясното полукълбо, т.е. на творческото, фантазменото, символистичното,… Това полукълбо е силно развито при композитори, художници, архитекти, режисьори и всякакви творци. Можете ли да ми изброите няколко женски, познати на света, имена в тези професии? Особено преди ерата на еманципацията. Трудничко е, знам. Защо тогава с лека ръка лишаваме такава голяма част от човечеството от интуиция? Веднага чувам отговор: Защото мъжете мислят, а жените чувстват. Добре, масовите обобщения са, за да ни улесняват подреждането на информацията в главите. Но в случая на мен това не ми върши никаква работа, защото голямата част от моя кръг познати мъже са силно интуитивни. И познавам също толкова жени, при които на пиедестал е издигнат здравият разум. За жените е много по-лесно да развият усета си и да разчитат невербални знаци, защото в първите една-две години, докато отглеждат децата си, те общуват чрез тях главно интуитивно. И го правят всеки ден и по цял ден. Понякога и по цяла нощ. И това им помага много в отношенията им с останалия свят. Но от друга страна точно жените са способни да се филмират безобразно, благодарение на фантазиите, илюзиите и умението си да четат мисли.

Интуицията, вътрешният глас, сърцето или както искате го наречете, е това, което ви дава сигнал при пръв контакт с някого, когато говорим за взаимоотношения. Тя ви изпраща послания и в момент на взимане на решение. Търсите жилище (да купите или да наемете) и изведнъж получавате усещането, че точно това е вашето. А то не е толкова по-различно от останалите, които сте видели. От къде идва това? Отивате на интервю за работа и ви канят от две места да започнете. На кое от двете ще отговорите с ДА – на това, на което сте се почувствали по-добре или на онова, към което имате дори и 1% резерви, дори без да знаете за какво точно? В състояние ли сте да ме убедите, че можете да получите абсолютно еднакви усещания за две различни неща, хора, събития? Е, ако не сте попадали на предизвикалия ми бурни дебати материал за емоционалните сфери, моля. Преди разговора с човека, заради когото го написах, и аз бях готова да доказвам. Но само глупакът и лудият не променят мнението си.

Ако случайно имате проблем с интуицията, как сте с вярата в себе си? Мислите ли, че има хора, по-способни, по-заслужаващи и по-добри от вас? С какво точно ви превъзхождат? Ще ви помоля да си направите списък с всичките си хубави качества, умения, компетенции, познания, черти,… Не го показвайте на никого, бъдете мили и благосклонни към себе си и си признайте хубостите. Поставете си постижими и краткосрочни цели и при всяко изпълнение, си вдигайте летвата. Ако не успеете съвсем сами отначало, потърсете професионалист – терапевт, личен консултант, коуч, ментор.

В работата си с хора често установявам, че интуицията им праща верния отговор, но те не искат да го чуят, защото понякога е смущаващ, плаши, противоречи на здравия им разум. Имайте предвид, че тя е най-верният ви приятел. А кой желае личното ви добро повече от вас самите?

Шестото чувство представлява 90% от потенциала ни – подсъзнателното, докато другите 10 се поделят между очите, ушите, носа, езика и кожа. Сериозна цифра!!!… Имайки предвид, че всички те са различно развити, на някои им се падат по 0.9% или дори по-малко. Как да не им повярва човек – 0.9 срещу някакви си 90!…

Да се научим да слушаме вътрешния си глас е безкрайно полезно умение. То се появява в чист вид, когато сме на 4-5 години. След което възпитание, образование, насаждани вярвания, страхове му запушват устата и само ние можем да го накараме да говори отново. Започнете да се наблюдавате, да се слушате, да разчитате телесните сигнали, които ви се подават отвътре. Не настръхвате без причина, не ви заболява внезапно глава, не започва сърцето ви да бие учестено, не ви се схваща кракът ей-така за разнообразие. Обикновено отговорът, който ни праща интуицията е най-простичкият. И затова не му вярваме, защото сме свикнали нещата да стават по трудния начин.

Най-лесно влизате в контакт с интуицията си сутрин преди да станете или вечер преди да заспите. Започнете с елементарни, ясно поставени въпроси, на които търсите отговорите. Тя ще ви ги подаде, те са вътре във вас. Опитайте да медитирате пак по това време на деня или вечерта и състояние, да изпразните главата си. Не е лесно, особено в началото. Съсредоточете се върху дишането си и опитайте да не мислите за нищо. Добре е да имате до себе си тефтер и химикал, за да запишете спонтанно появилите се идеи в тези моменти.

Не казвам, че става от днес за утре или това, което интуицията ще ви подскаже, винаги ще ви харесва. Но това е верният, добрият за всички нас  и наистина най-лесният начин да живеем осъзнато и пълноценно, без ако, трябваше, можеше, дали, не знам и всякакви други излишни драми.

Като малък бях влюбен в цирка и най-много от всичко обичах животните. Особено слона, който беше любимо животно и на други деца, както разбрах по-късно.На всяко представление той демонстрираше невероятното си тегло, ръста и силата си… Но след номера и малко преди да излезе на арената, стоеше все вързан за едно колче, забито в земята, със закачена на крака му верига.
А колът беше само парченце дърво, забито едва на няколко сантиметра в земята. И въпреки дебелата и здрава верига, ми беше съвсем ясно,че едно толкова силно животно, способно да изтръгне цяло дърво от корен, би могло много лесно да се освободи от кола и да избяга.
Тук явно има някаква загадка.
Какво го спира толкова ?
Защо не бяга ?

Когато бях на шест-седем години, още вярвах, че възрастните са много умни. И попитах един учител, един свещеник и един мой чичо за загадката на слона. Някой от тях ми обясни, че слонът не бягал, защото бил дресиран.
Тогава зададох съвсем ясно въпроса: Щом е дресиран, защо го оковават ?
Не си спомням да съм получил някакъв смислен отговор. С времето забравих за слона и за колчето и си спомнях за него само, когато срещах други хора, които си бяха задавали този въпрос.
Преди година разбрах, че за щастие се е намерил достатъчно умен човек, който е открил отговора:
Слонът от цирка не бяга, защото е бил вързан за такъв кол още много, много малък.
Затворих очи и си представих беззащитното новородено слонче, вързано за кола. Сигурен съм, че тогава малкото слонче се е дърпало, блъскало и напъвало, мъчейки се да се освободи. Но въпреки всички усилия, не е успявало, защото онзи кол е бил твърде здрав за него.
Представих си как е заспивало изтощено и как на другия ден се е мъчело, на следващия и на по-следващи също… Докато един ден, един ужасен за него ден, животното е повярвало в своето безсилие и се примирило с участта си.
Огромният силен слон, който виждаме в цирка, не бяга, защото си мисли, горкият, че не може.
Споменът за поражението, преживяно малко след раждането му, го е белязал завинаги.
Но най-лошото е, че той никога не дръзва да постави под съмнение този спомен.
Никога, никога не дръзва да изпробва отново силата си..

- Така е. Всички ние сме донякъде като слона в цирка – крачим по света, привързани към стотици колове, които ни отнемат свободата.
Живеем с мисълта,че не можем да направим куп неща, просто защото някога, преди много време, като малки сме опитали и не сме успели.
Така ставаме като слона и си набиваме в главата:  не мога и никога няма да мога.
Растем с тази мисъл, която сами сме си внушили, и затова никога повече не се опитваме да се освободим от кола.
Понякога, като усетим оковите и веригите задрънчат, поглеждаме колчето и си мислим:
НЕ МОГА И НИКОГА НЯМА ДА МОГА.

- Това става и с теб. Живееш, обвързан със спомена за друг АЗ, който не е успял и който вече не съществува.
Единственият начин да разбереш дали можеш да постигнеш нещо, е да опиташ пак, влагайки цялата си душа..;

Цялата си душа !

Автор Хорхе Букай

По време на последните ми тренинги, а същевременно и на няколко терапевтични сесии с клиенти  ми беше напомнено колко важни са нещата, по които си приличаме и различаваме когато сме  встъпили в някакво взаимоотношение. Освен това попаднах и на този прост модел, който по някакъв начин предлага своебразна проверка за всяка една връзка, било то в личен или бизнес контекст.

Знаем, че приликите в „картите” (начина, по който се възприема света) на двама човека подобряват взаимоотношенията им, а разликите в тях създават възможности  да се научи нещо ново или са източник на конфликт, в случай, че разликата се възприема като неприемлива. Вземайки предвид това може образно да се покаже развитието на една връзка:

Първа фаза: Период „Меден месец”

И двете страни са фокусирани върху нещата, които споделят, които ги държат заедно. Това могат да бъдат споделени преживявания; хора, които познават; места, умения, навици, интереси; роли в работата, в семейството; еднакви вкусове по отношение на храната, музиката, изкуството, почивката, чувството за хумор, времето, поддържането на ред и чистота, парите. Обикновено тези елементи формират основата на едно силно привличане. Вярванията и ценностите, които споделят индивидуално двете страни, често са възприемани за нещо дадено и не се поставят под въпрос.

В началото различията не се вземат предвид, омаловажени са и/или пренебрегнати. Целият фокус е върху връзката.

Втора фаза: Период на баланс

По време на тази фаза, връзката между двамата е станала стабилна, работеща и доверена. Пак около този период двамата участници са добронамерени и започват да опознават различията, които неминуемо съществуват, със съзнанието, че те могат да бъдат поддържани здравословно. Фактически тези различия са добре дошли, особено ако това води връзката към нови територии на споделен опит – 1+1=3. Различията  запалват искрата на идивидулността и креативността, могат да бъдат източник на обожание, особено ако са допълващи.

Дори и ако различията предизвикват някакво несъгласие, това би могло да се разглежда като тестване на връзката и да се открие, че тя е достатъчно силна, за да устои. Различията не се разглеждат като заплаха. Те се нагаждат едно към друго и се разглеждат позитивно. В случаите когато вредят, двете страни се стараят да ги избегнат, да се справят  тях или да ги заменят със съществуващи ценности – „Никой не е съвършен.”

Трета фаза: Повратната точка

Тук различията повече не се избягват или двете страни не се опитват да се приспособят към тях. Продължителното им присъствие е преминало прага на търпимост на другата страна, като възможни причини са увеличената им честота, проявяването им в друг контекст или нивото на толерантност на  страната е претърпяло промяна. Възможно е  това поведение  да не се счита за приемливо повече или пък самата тя се е променила и търси нещо друго.

И ако това не бъде изразено направо,  към тях се прибавят и всички други малки различия – дразнещите маниери по време на хранене, прахосването на пари, нерешителността. Всичко това опасно се превръща в емоционално  врящо гърне и шансовете за раздяла се увеличават. Способността да се справят  ефективно с това и да се постигне здравословен компромис, удовлетворяващ и двете страни е съществено за оцеляване на връзката.

Четвърта фаза: Край

През тази фаза неизбежното започва да се случва. Изчезват филтрите за подобност. Другата страна започва да отбелязва всички аспекти, които са различни и нежелани – нещата, която другата страна не прави, начина, по който другата страна не мисли, какво не чувства, какво трябва да казва, как трябва да се държи. Всяка прилика сега се счита за случайна или присъстваща по право.

Различията превъзхождат приликите. Появява се възможността за раздяла. Въпрос е единствено на време и подходяща причина.

При условие, че не живеем в свят на клонинги и че целия свят е пълен с различия, тази развръзка може да бъде избягната и спадовете и подемите могат да бъдат използвани да се заздрави връзката дори още повече. Хората израстват и се развиват в различна степен и с различна скорост. Така че не всичко е изгубено!

Много зависи от това как двете страни се справят с различията, а също така и от стимулите, които ползват, за да запазят връзката:

1. ПРИЗНАВАНЕ: Двете страни трябва да признаят, че съществуват различия. Тук е важно това да бъде взаимно, а не само едностранно мърморене: „Бедата в теб е, че …” И тази взаимност произтича от това, двете страни да признаят, че са в една цялост, наречена „връзка”, която има свой собствен живот и се нуждае от грижи. Възможно е, единият от партньорите да бъде по-предразположен към тази дейност и доста често му се вменява цялата отговорност за поддържане на връзката. Приемането на връзката като даденост може да доведе до истинска беда погледнато дългосрочно. И когато другият партньор чуе фразата „Трябва да поговорим”, може да изпадне в състояние на бягство, борба, пасивност – да реагира като си тръгне, като вдига скандали или омаловажава разбиранията на другия; или като се отдръпне и откаже да дискутира „това” или пък се съгласява на всичко само и само да се приключи с разговора, а след това не предприема нищо.

Досадните различия трябва да се превърнат във взаимна отговорност, за да има някакъв шанс връзката да бъде здрава. Проблемите могат да бъдат преодолени ако  двете страни поемат еднаква отговорност и се грижат за резултатите. Фактически тази споделена отговорност към общата цел предоставя силен допълнителен фактор, по който си приличат. Ако това не се случи, с времето различията в начина, по  който се справят с проблемите може да забие още един гвоздей в ковчега.

2.ВЛИЯНИЕ на различията: Всяка страна трябва да признае влиянието на различията лично върху себе си. И това трябва да бъде ясно изразено, а не просто да бъде поредното оплакване, неизказано докрай недоволство, или пък поредната битка, отдръпване в мълчание, или отсъствие. Независимо от вродената склонност към такова поведение, да се признае  затрудненото положение е умение, което може да бъде научено:„Случва се следното. И когато това се случва, аз чувствам Х и си мисля У.”

Може да се окаже така, че само единият от партньорите да намира различията за проблем, докато другия, поради някаква причина да омаловажава тяхното значение. Ако случаят е такъв,  може да се подходи по следния начин: „Това за мен е толкова неприемливо, колкото Х за теб.” Тук трябва да изполвате примери с еднаква степен на важност.

И  ако тук има ясно изразено намерение за разбирателство, то това може да  заздрави връзката. Но бъдете внимателни – може да бъде и просто шикалкавене и ако поведението не се промени и не се изрази в стремеж към постигане на резултати, тогава очевидната разлика в намеренията отново ще отвори реални проблеми в бъдеще.

3. ЖЕЛАНИ РЕЗУЛТАТИ:  Разговорите трябва да водят до там, че всяка страна  да има яснота какво иска самата тя да постигне като реултат от дискусията. Как двете страни ще разбират, че вече постигат това, което искат и че е налице нещо различно? Какво ще бъде доказателството? Промените могат да бъдат относно това какво е свършено или какво повече няма да се случва –„боклукът е изхвърлен”, „сметките са платени”, „докладите пристигат навреме”,”имената са включени в мейл листата”. Или пък промяната може да се състои в разликата как едната страна се отнася към другата – интересува се повече, критикува по-малко, забелязва какво другия прави добре, приветства успехите му, включва го в дискусиите и плановете си, представя го на други. Или пък промяната може да бъде значителен обрат в разбиранията – приноса се цени, признават се  силните страни на другия, преустановява се състезанието,   различията носят радост, признава се ценността им, търсят се начини за изглажадането им.

Често подобни дискусии могат да костват емоционално много и на двете страни. И ако по някакъв начин, това подновяване на намеренията, свърже наново двамата с първоначалните причини да бъдат заедно, тогава то може да бъде вдъхващо живот и стимулиращо. Тази инвестиция на енергия, фактически би могла да ги изведе на по-високо ниво на свързаност и към по-силно чувство на принадлежност към цялото.

Дискусията може да има предистория и да е част от повтарящ се периодично модел на поведение. Тя може сама по себе си да служи като клапан за изпускане на парата, особено за този, който повдига въпроса. В такъв случай това едва ли ще доведе до крайна промяна, по-вероятно е  само някакъв временен период на подобрение.Двете страни могат да целят несъзнателно печелене на време или се надяват проблемите да изчезнат от само себе си.

Как ще бъдат избягвани неприятностите, как ще се напасват един към друг или как ще надмогват състезателността, ще зависи доколко и с какви компромиси са готови да живеят двете страни, съзнателно или безсъзнателно.Може би има много причини, положителни намерения и вторични ползи от поддържането на някакво очевидно незадоволително поведение.

Спойката, която крепи връзката в добри и лоши времена, може да бъде забележително гъвкава. Например тя може да бъде основана на прозаичната важност на брачните клетви, на  високото ниво на отдаденост към организацията, която стои над отделните личности или на важността от поддържане на приятелство, просто защото то продължава от край време.

Но така или иначе спойката не дава гаранция, че връзката може да издържи фундаментални промени. За много бракове възможно е ролята на спойка  да играят децата, ипотеката, социалната група, споделените дейности. Тези връзки могат да станат доста несигурни когато децата напуснат дома, разрешат се финансовите проблеми или единият партньор престане да извършва определена дейност или открие нещо по-вдъхновяващо.

В бизнес контекст спойка може да бъде изначалната диференцираност между двете страни – ментор и ученик,  лоялност към една и съща кауза, признаването на заслугите и наградите. Тази спойка започва да се пропуква когато се окаже, че краката на ментора са глинени или „подчинения” осъзнава, че има способността да надмине своя „герой”; когато има промяна на наложената култура в организацията  и ценности, които са били базисни не се споделят вече; или когато източниците на признание пресъхнат.

В приятелските връзки спойката често са споделените обстоятелства – майки на малки деца, хора, които не са обвързани, работещи сходни професии; или може да бъде споделени интереси, хобита, спорт, интелектуални търсения; или пък хора,  търсещи нещо друго извън техните лични връзки.

Силата на спойката е зависима до голяма степен и от интензитета на емоционалната инвестиция направена от единия или двамата партньори. Колкото по-малко емоции са вложени, толкова по-възможно е приятелството или връзката да оцелеят при промяна в обстоятелствата.  Когато това не означава твърде много, хората се притесняват по-малко.

Взаимоотношенията представляват динамична естествена цялост с техен собствен живот. Те могат да променят природата си. Могат да бъдат засегнати от външни обстоятелства и вътрешни промени. Взаимоотношенията са отговорност и на двете страни. Следователно и двете страни имат интерес да отделят внимание на тяхната здравина и да следят за нивото на благосъстоянието им.

Взаимоотношенията могат да се прекратят внимателно или болезнено. А могат да останат живи и разцъфтяващи. Това е въпрос на избор и желан резултат.

автор: Fran Burgess, превод със съкращения

Всеки жив организъм на земята има естествена нужда от пространство, за да живее и да се развива. Липсата на такова е противоестествена и води до биологичния край на засегнатото същество.

Човекът се нуждае от физическо, емоционално и умствено пространство. Физическото са домът му и неговият личен кът там – стаята му, леглото му, бюрото му; работното му място; здравето му, храната му. Емоционалното пространство представлява желанията, целите, ежедневните избори, които прави, близките му, приятелите, усещането му за красота,… Умственото пък са мислите, вярванията и страховете, знанията и не на последно място моментните на усамотение, от които всеки има нужда, за да си направи инвентаризация и да продължи напред.

Вероятно понякога ви се случвало да мислите, че това няма как да стане, особено живеейки или работейки с хора, чиито нужди са абсолютно различни. Примерно децата с бойни викове обръщат къщата с краката нагоре, когато имате нужда от тишина, за да си починете; не харесвате приятелите на партньора си, но той държи  на всяка цена да присъствате на общите им срещи; някои от хората, с които живеете, обичат да си складират разни вещи и, според вас, ненужни боклуци, както прави Гоголевият Плюшкин, а вие сте от тези, които изхвърлят всичко, което в момента не влиза в употреба.

Заявяването и отстояването на личното пространство се възпитава от ранна детска възраст. Но тъй като родителите обикновено залитат към една от двете крайности – пълен контрол над детето или да прави каквото ще! – а да не забравяме, че единици са тези, които дават личен пример в тази насока, мисията придобива почти невъзможен характер. Та асертивните хора, усетили неизбежната необходимост от лично пространство, трудно успяват да се наложат в един объркан и нездравословен свят.

Причините, поради които не смеем да заявим себе си са няколко:

Ø      изпитваме страх да не ни помислят за егоисти или да ни отхвърлят;

Ø      чувстваме се виновни, че искаме нещо за себе си;

Ø      мислим, че да обичаш някого, означава да му позволим всичко, включително и да ни обсеби пространството;

Ø      самите ние не уважаваме чуждото лично пространство. Как тогава другите да уважат нашето?

Това умение при животните е особено силно развито и е основната линия в тяхното оцеляване и развитие. Нарича се територизъм. Същото е и при хората, но ние действаме далеч по-сложно, опорочавайки всичко с много мисли, страхове, ограничени вярвания.

Обвиненията към нас самите или към другите, както и незачитането на лично пространство не водят до никъде.

Нуждата тръгва от дълбоко вътре в нас и само ние можем да я инициираме и удовлетворим.

Като начало можем да си напишем на лист кое е важно за нашата физика, емоция и ум.

После вземаме решението да изградим собственото си лично пространство. Обсъждаме го с хората, с които живеем, давайки им пълното право да предявят своите нужди (да ги напишат и да изградят своето лично пространство) и заедно стигаме до пресечните точки, от които никоя от страните не страда. Ако някой от вас прегази безцеремонно ценностите на отсрещната страна, моля опитайте с друг…човек.

Разбира се вашето заявяване и напасването ви с останалите, няма да се получи за ден и от раз. Това е един трудничък процес, изискващ търпение и разбиране и от двете страни. Дайте си правото да грешите понякога и вижте как следващия път да бъдете по-добри.

Знайте, че всеки човек е уникален и има правото на различни от нашите нужди. Отговорността да удовлетворяваме собствените си е наша. Благоразумието да уважаваме чуждите – също. За всяко живо същество има място под слънцето и въздух, който да диша. Същото е и с личното пространство. Хармония има само там, където всеки е постигнал своята и я е напаснал с тази на другия.

Колко пъти сте се хвърляли с небивал ентусиазъм към поредната появила се в пространството диета? Колко пъти сте се отказвали от нея, минавали сте на друга, прекъсвали сте я с тайната мисъл, че нищо няма да стане сега, ако изядете едно парче шоколад или сладкиш, или през цялото време сте мислили как само да свърши тази омразна диета и ще погълнете несметни количества от всичко, каквото си поискате? Колко пъти сте отваряли меню с фразата: Ох, от всичко ми се яде? Кога най-често мислите за ядене? – Когато сте си го забранили, естествено!

Кога най-често изпитвате вина? – Когато сте престъпили забранената зона, разбира се!

А колко пъти сте си давали сметка как реагира подсъзнанието ви на всички тези терзания, продиктувани от онези незначителни 10% от вашия потенциал, които цял живот се опитват да ви дават тон, без да са изпели нито един верен такъв!?

Най-верният път към постигането на хармония между физическото, умственото и емоционалното тяло е работата с интуицията и удовлетворяване на техните истински нужди. За всичко това вече писах подробно, така че ще добавя само, че тялото най-добре знае какво, кога и дали изобщо иска нещо. Достатъчно е само да се научите да го слушате. Много по-лесно е в началото да започнете с учител, но съм убедена, че разчетете ли веднъж подаден знак или сигнал от тялото си, и сами можете да стигнете до превръщането му в навик, което автоматично ще ви избави от всички ненужни драми и вини.

Ще ви изброя само най-често срещаните причинни за трупането на килограми, които нямат нищо общо с храната, която приемаме. Отбележете тези, които ще откриете у себе си и си излъчете 5-има победители:

Ø      Към мен е имало високи изискания от страна на родителите;

Ø      Страхувам се да не ме засрамят;

Ø      Не умея да казвам НЕ; страхувам се да не нараня някого;

Ø      Често се оказвам в ролята на помирител (между чука и наковалнята съм);

Ø      Приемам всичко много лично;

Ø      Случва се да се съмнявам във възможностите си;

Ø      Важно ми е какво мислят хората за мен и как ме приемат;

Ø      Имам склонност към това да спасявам света;

Ø      Не приемам физическото си тяло;

Ø      Не си позволявам неща, които ми харесват;

Ø      Изпитвам вина, когато ям нещо непозволено;

Ø      Не приемам и не обичам себе си;

Ø      Сексуалният ми живот не ме удовлетворява;

Ø      Бих искал(-а) да съм представител на другия пол;

Ø      Умишлено се старая да не бъда привлекателен(-а);

Ø      Мястото, на което живея, не е моето;

Ø      Минават ми мисли, че по-добре да не бях се раждал(-а);

Ø      Не обичам да споделям: знание, емоции, преживяно, опит…;

Ø      Мисля, че все още не съм заел полагащото ми се място;

Ø      Не мога да погледна всички части на тялото си в огледалото;

Ø      Сдържам много емоции в себе си;

Ø      Притеснявам се, че мога да не се окажа на нужната висота.

Каквито и да са вашите причини фаворити, промяната им започва с тяхното приемане. Ако не харесвате определена част от тялото си примерно, не се отричайте от нея, защото тя ще си остане такава. Приемете я, гледайте я в огледалото. Едва когато се убедите, че я приемате и обичате, тя ще ви отвърне със същото и ще последва идеята ви за промяна. Бихте ли могли да промените примерно краката на ваш приятел? Как тогава искате да промените нещо, което не признавате, че е ваше и не го приемате като такова?

Ако причината е друга, дайте си правото да се съпротивлявате, да бъркате, да се спъвате. Започнете с повторението на следната фраза, докато я превърнете в свое убеждение, което ще работи за вас:

АЗ СЕ ПРИЕМАМ И ОБИЧАМ ТАКЪВ(-А), КАКЪВТО(-АТО) СЪМ ПОНАСТОЯЩЕМ.

Започнете да се храните при почувствана нужда, а не по навик, за компенсация, пред телевизора, механично, от лакомия… И всеки път преди хранене си казвайте: На никого не съм длъжен(-а) да давам сметка за каквото и да било, единствено на себе си. ДА!, мога да ям каквото и когато искам. Но имам ли нужда от него сега? Готов(-а) ли съм да платя цената за това, ако то не ми е необходимо?

Всичко е в главата! Влезте в контакт с нея, работете с интуицията си и се оставете тя да ви води, защото тя наистина знае верния път!