Коучинг и НЛП

Архив за м. December, 2010

С последната простичко казана история за 2010 искам да ви пожелая да отворите сърцата си за всички онези хора и неща, които ще ви развият, ще дадат посока на вашите цели, ще променят спиращите ви убеждения, ще изградят нови вярвания и ще осмислят вашите ценности! Истинският ключ към успеха е безусловната любов. А първата стъпка към него е промяната, която тръгва от вътре у всеки от нас. И то СЕГА (не утре, не в понеделник, не от догодина). За да видим нещата от друг ъгъл, по друг начин, е достатъчно само да сменим гледната си точка. Провокирайте себе си, експериментирайте и намерете вашите лични стратегии и инструменти, с които да ставате все по-успешни и щастливи!

Ще бъдем отново заедно през следващата година, която, вярвам, за всички нас ще е пълна с безброй интересни и вълнуващи предизвикателства, неочаквани изстрелващи ни във висините събития и широки хоризонти, из които смело и волно  ще летим.

УСПЕХ!

Когато бях млад и свободен и въображението ми не знаеше граници, мечтаех да променя света. Като започнах да остарявам и помъдрявам, открих, че светът няма да се промени, така че поукротих стремежите си и реших да променя само страната, в която жвееех.
Но и тя изглеждаше непоклатима.
В залеза на моя Живот, в последен отчаян опит се залових да променя поне моето семейство, най-близките ми, но уви, те не искаха и да чуят.
Сега, в края на дните си, внезапно прозрях: ако най-напред бях променил себе си, тогава, чрез моя собствен пример, щях да променя семейството си.
Вдъхновен и насърчен от моите близки, щях да мога да направя и страната си по-добра, а кой знае, може би дори щях да успея да променя света.

В една древна легенда се разказва как някога в прекрасните гори на Ливан се родили три кедрови дървета. Кедрите, както е известно, растат много, много бавно, така че нашите три дървета прекарали векове в размисли за живота и за смъртта, за природата и за човечеството.
И в един прекрасен ден решили да поговорят за бъдещето.
- След всичко, което ми се наложи да видя – казал първият – аз бих искал да се превърна в трон, в който да сяда най-могъщият цар на земята.
- А аз бих искал да стана част от нещо такова, което за векове ще преобрази Злото в Добро – казал вторият кедър.
- Колкото до мен – казал третият – то аз бих искал като ме гледат хората, всеки път да си спомнят за Бога.

Минали години и ето че най-накрая в гората се появили дървосекачи. Те отсекли кедровите дървета и ги нарязали.
От първото дърво направили обор, а от остатъците на неговата дървесина сковали ясла. От второто –  груба селска маса, която по-късно продали на търговеца на мебели.
Дървата от третото не успели да продадат. Нарязали ги на дъски и ги оставили на съхранение в склада в големия град.
Кедровите дървета горчиво се оплаквали: Нашата дървесина беше толкова хубава! Но никой не й намери достойно приложение.
Времето минавало и ето че веднъж, в една звездна нощ, една двойка, като не си намерила покрив, решила да пренощува в обора, построен от дървесината на първия кедър. Жената била пред раждане. В онази нощ тя родила сина си и го сложила в яслата, върху мекото сено.
И в същия миг кедърът разбрал, че мечтата му се е сбъднала: Той послужил за опора на най-великия Цар на Земята.
След години, в един скромен селски дом, край масата, скована от дървесината на второто кедрово дърво, седнали хора. Преди да започнат да се хранят, един от тях произнесъл няколко думи пред хляба и виното, които били на масата.
И тогава вторият кедър разбрал, че в същия миг той е послужил за опора не само на чашата с вино и чинията с хляба, но и на съюза между Човекът и Божеството.
На следващия ден от две дъски, рендосани от третото дърво, сковали кръст. След няколко часа довели човек с множество рани и го забили с гвоздеи върху кръста. Третият кедър се ужасил от своята участ и започнал да проклина жестоката си съдба.
Но не минало и три дни, когато той разбрал онова, което му била приготвила съдбата: човекът, който висял на кръста, станал Стожер за Света. Кръстът, скован от дървесината на този кедър, се превърнал от оръдие за изтезание в символ на тържеството.

Паулу Куелю

Дали има някой, през чиято глава никога не е минавала фразата Той (тя, те… и изобщо някой друг) е виновен!?

Ако сте се почувствали отхвърлени, изоставени, унизени или предадени от някого, или несправедливо обвинени, най-нормалната реакция да изпитате гняв към този човек. Идеята да му простите ви се струва абсурдна, защото всъщност вашето желание е точно обратното – да го накажете, да прехвърлите вашата болка върху него – виновника! Чудесен начин да нахраните егото си. Но какво печелите всъщност? Това не е нищо друго, освен НЕпоемане на отговорност от ваша страна. Звучи малко объркващо, знам.  Вие не изваждате проблема извън себе си, за да се саморазправите с него, а само го споделяте с някой друг, заставяйки го да поеме тежестта за случилото се. А замислили ли сте се дали тoва обвинениe няма тясна връзка с ваш страх да не бъдете вие обвинени в това, в което обвинявате? Примерно: Ти си виновен аз да се проваля в това си начинание, защото те послушах и сега пак ти си причината да се чувствам толкова зле! Въпросният виновник ангажирал ли се е с поемането на отговорност за вашите действия и непременното им довеждане до успешен финал? Сега помислете колко често сте давали съвети, които извадени от вашия личен опит не са свършили работа на посъветвания. Или да сте чували: Защо те послушах!?

Всъщност цялата обвинителна и яростна драма идва от там, че ние сме особено склонни да се самообвиняваме за щяло и нещяло. И никога не ни минава през ума да се научим да си прощаваме. Процесът е дълъг, болезнен и не винаги се получава точно както го искаме. Но си струва да опитаме, защото гневът и ядът (две сходни отрицания) са най-силно разяждащите ни емоции, оставящи големи поразии след себе си. Започнете с въпроса в какво всъщност обвинявате другия. След това си спомнете кога сте отправяли подобно обвинение към самите себе си, от какъв мотив сте били водени. Помнете, че всеки има право да изпадне в подобно състояние, което не означава непременно, че сте лош човек. Това е начинът да се пъхнете в обувките на другия, да видите света през неговите очи и да разберете какво го е накарало да постъпи така.

Отказвайки да простите, вие вярвате, че наказвате другия. Нищо подобно обаче. Вредите единствено на себе си. Това ли искате всъщност!? Ако е така, нито аз, нито който и да било друг, не бива да имаме нещо против волята ви.

Накрая бих искала да ви споделя етапите да се помирим с другия и да простим на себе си, на които съм се научила от Лиз Бурбо.

Емоция/ обвинение

Как си се почувствал, обвинявайки някого в нещо?

Отговорност

От какво си се страхувал за себе си? Какво си очаквал от ситуацията?

Помиряване

Постави се на мястото на другия (в НЛП наричаме това влизане във втора позиция), проумявайки, че и той е имал същия страх като теб.

Прошка към себе си

Развий съчувствие към тази своя част, която е обвинявала другия.

Желание да изразиш себе си

Провери как ти действа мисълта да отидеш да говориш с другия човек Ако се  колебаеш, това е знак, че втори и трети етап още не са извървени. Дай си време, за да успееш.

Да се видиш с другия

Сподели с човека какво си преживял и попитай дали той те е обвинявал някога в същото.

Връзка с родител

Спомни си кога ти се е случвало нещо подобно с родителя от същия пол като човека, с когото си преживял тази емоция. Хубаво би било да минете етапите и с него. Ако не е сред живите, това може да стане и чрез медитация.

УСПЕХ!

Млада семейна двойка се преместила да живее в нова къща. На сутринта, още щом отворила очи, жената погледнала към прозореца и видяла съседката отсреща, да простира.
- Виж колко е мръсно прането й! – възмутено казала тя на съпруга си.
Но той си четял вестника и не й обърнал внимание.
- Вероятно използва некачествен прах. Или изобщо не умее да пере. Така ли пък не е имало кой да я научи?

И така всеки път, когато съседката си простирала прането, жената се удивявала и критикувала, колко мръсно е то.
Докато в едно прекрасно утро, поглеждайки през прозореца, тя възкликнала:
- О, виж, днес прането й е чисто! Явно най-сетне се е научила да пере?
- Не, скъпа! – отговорил съпругът й. – Просто днес станах по-рано и измих прозореца…
Така е и в нашия живот! Всичко зависи от прозореца, през който ние гледаме на света и случващото се пред нас. Затова, преди да критикуваме другите, e добре  да се убедим, че нашите сърца и намерения са чисти.

Живял някога баща с четиримата си синове. Когато момчетата поотраснали достатъчно той решил, че е време да им предаде своята мъдрост и натрупания през годините житейски опит. Но най-много от всичко искал да ги научи никога да не съдят прибързано за нещата от живота.

Затова ги събрал една вечер край огнището и им казал, че има задача за тях. Далече от пътя за дома им растяло старо крушово дърво. Всяко от момчетата трябвало да отиде до това дърво през различен сезон от годината и да види как изглежда то. След което да се върне и да разкаже на останалите какво е видяло.
Минавало си времето, изредили се сезоните. Всяко от момчетата изпълнило заръката на баща си и се прибрало обратно вкъщи. Бащата отново ги събрал заедно и ги помолил всеки от тях да опише какво точно е видял.

Пръв започнал да разказва най-големият син. Той бил при дървото през зимата. И го описал като грозно и разкривено, сковано от студа, с клони натежали от сняг и обвити в ледена кора, все едно е изсъхнало…

Вторият син ходил при дървото, щом настъпила пролетта. И пред очите му се разкрила очарователна гледка. Всичките му клони били отрупани с красиви снежнобели цветове, излъчващи сладък и упойващ аромат. Той бил запленен от видяното и когато разказвал за това вкъщи, уверил останалите, че никога по-рано не е виждал нещо толкова красиво…

На третия син се паднало да иде при крушата в началото на лятото. Той оспорил думите на своите братя и я описал като напълно разлистена, цялата пременена в свежо зелено. Тя изглеждала преливаща от живот и пълна с обещания…

Последен бил най-малкият син. Той ходил през есента. И уверено заявил, че всичките му братя грешат. Защото пред неговите очи дървото било цялото отрупано с узрели и сочни плодове. А листата му били обагрени в огнени цветове и започвали вече да окапват…

Тогава бащата ги успокоил, че и четиримата са прави в твърденията си. Защото всеки от тях е видял единствено и само един от сезоните в живота на това крушово дърво. А после ги посъветвал никога вече да не съдят за дърво или за човек само по един от неговите сезони. Обяснил им, че удовлетворението, радостта, любовта и мъдростта, които определят същността на живота, могат да бъдат измерени само накрая, когато са преминали всичките сезони…

Имало едно време един дърводелец. Той бил много изкусен в своя занят –  изработвал къщи от дърво.Един ден дърводелецът, тъй като бил вече доста стар, решил да се пенсионира и разказал на работодателя си, строителния предприемач за своите планове да се оттегли и да заживее един по-спокоен живот –да отделя повече време за жена си и да се порадва на внуците. Да, щели да му липсват сигурните доходи, които имал, но някак си щял да се справи.

Работодателят му изказал съжаленията си, че такъв един добър работник го напуска и едва ли скоро щял да намери негов заместник  и го помолил да направи само още една къща – този път като лична услуга.

Дърводелецът се съгласил и започнал работата, но с напредването й се виждало, че сърцето му никак не е вътре. Правел нещата колкото да не е без хич и използвал каквито му изпаднат материали. Когато накрая дърводелецът завършил работата си  и дошло време да се приеме обекта, работодателят му връчил ключовете за къщата. „Това е твоята къща” – казал той – „Това е моят подарък за теб.”

Какъв шок било това за дърводелеца! Какъв срам! Ако само знаеше, че строи собствената си къща, той щеше да направи всичко много по-различно! Сега трябваше да живее в къща, която не беше направил както трябва. Бил един нещастен завършек на неговата кариера.

Така е с всички нас. Случва ни се да градим живота си по един неясен начин, по-скоро реагирайки на нещата, отколкото действайки, влагайки от нас нещо какво да е; без да полагаме много усилия, вместо да даваме най-доброто. И след това с изненада поглеждаме към това, което сме сътворили и откриваме, че не живеем в къща, каквато бихме искали. И ако знаехме какво ще се получи, щяхме да постъпваме много по-различно.
Може да мислим за себе си все едно сме дърводелци. Да мислим за къщата, която строим. Всеки ден ние забиваме гвоздей, слагаме дъска или издигаме стена. И да строим мъдро.  Това е единствения живот, който строим. Дори и да ни остава още един ден живот, този ден заслужава да бъде изживян красиво и с достойнство.

Един графит гласи следното: „Животът е проект от типа „Направи си сам”.

Кой може да го каже по-ясно?

Животът ни сега е резултат от отношението, което сме проявили и изборите, които сме направили в миналото. Нашият живот утре ще е резултат от нашето отношение и изборите, които правим днес.

В едно село живеел възрастен мъж. Той бил много беден, но дори кралят му завиждал, защото притежавал прекрасен бял кон. Кралят не веднъж му предлагал огромни суми за коня, но старецът всеки път отказвал да го продаде.
- Той за мен не е просто кон, а скъп приятел. Вие бихте ли се съгласили да продадете приятеля си на някого? – отвръщал всеки път мъжът.
Една сутрин, когато старецът отишъл в обора, с почуда установил, че конят го няма. Разбирайки това, всички жители на селото завикали в един глас:
- Ти си един нещастен глупак! Ако се беше съгласил да продадеш коня, щеше да притежаваш несметно богатство. А сега нямаш нито кон, нито пари… Какво нещастие!
- Не стигайте толкова далеч, не съдете така прибързано! – отговорил им старецът. – Кажете само, че конят го няма в обора, това е фактът. Оставете предположенията. Дали случилото се е нещастие или благословия – никой от нас не знае…
Селяните се изсмяли на думите на стареца и ги отминали с пренебрежение.

Но се минали петнадесетина дни и се случило нещо, от което всички в селото онемели – конят не само, че се върнал обратно, но и довел със себе си още девет прекрасни диви коне.
- Бил си прав, старче. Прости ни! – започнали да се разкайват хората. – Случилото се наистина не е било нещастие, а благословия…
- Пак си правите прибързани заключения – поклатил глава старецът. – Фактът е, че конят ми се върна и доведе със себе си още девет коня. Но никой от нас не знае, дали това ще е за добро или зло. Единствено времето ще покаже, благословия или нещастие е тази случка. Вие виждате само една дума в изречението, а се опитвате по нея да съдите за цялата книга…
Този път, хората не коментирали на глас, но вътрешно не се съгласили с думите на стареца. Та нима десет прекрасни коня не са истинска благодат?!

През следващата седмица синът на бедния старец се заел да опитомява конете. Но те били доста непокорни и докато той се опитвал да обязди един от тях, паднал и си счупил краката. Тогава съселяните им отново започнали да коментират:
- Прав беше в думите си. Тези коне наистина се оказаха нещастие за вас, а не благословия. Синът ти беше твоята единствена подкрепа, а сега той не е в състояние да ти помага. Ти стана още по-беден от преди…
- Вие отново съдите за ситуацията само по един фрагмент от нея… – опитвал се отново да им обяснява възрастният мъж. – Животът ни се поднася къс по къс и ние няма как да знаем какво ще последва. Затова и няма как да знаем дали случилото се е за добро или за зло. Знаем само, че синът ми си счупи краката. Останалото ще покаже времето…

Няколко седмици по-късно се случило нещо съвсем неочаквано. В страната започнала война и всички млади мъже били мобилизирани във войската. Само синът на бедния старец си останал вкъщи, заради счупените си крака. Всички в селото плачели и се вайкали, защото знаели, че е възможно никога повече да не видят синовете и мъжете си. Тогава казали на стареца:
- Прав беше, старче. Ето, че случката със сина ти се оказа благословия. Нашите деца заминаха за фронта и не се знае дали ще се завърнат обратно, а твоето момче си е при теб…
А старецът отвърнал:
- Вие продължавате да съдите прибързано. Факт е, че синът ми остана вкъщи. Но дали това ще доведе нещо добро или лошо, знае само Бог…

Ако се задържате на малките парченца и съдите по тях, никога няма да видите цялата ситуация.

Ако превърнете съденето в навик, спирате да растете и да се развивате. Разсъждението всъщност е застиналото състояние на ума. Умът обича да разсъждава, защото приема развитието като нещо неуютно и рисковано.

Но в действителност това пътуване никога не свършва. Когато един път свърши, започва друг. Когато една врата се затвори, се отваря нова. Когато си мислите, че вече сте достигнали върха, разбирате, че пред вас са се открили нови висини.

Животът е един безкраен път. А смелият дух се интересува не от крайния резултат на пътуването, а от неговото съдържание. Защото същността е в това да израстваш, изживявайки пълноценно всеки миг!