Коучинг и НЛП

Архив за м. February, 2011

Веднъж една жена разпространила клюка по адрес на своя приятелка. Само за броени дни всички знаели историята. Приятелката й била дълбоко наранена и засегната от постъпката й, но нямало какво да стори.
Минало се време и жената разбрала, че слухът който разнесла, е напълно лъжлив. Разкаяна за стореното, тя отишла при един стар мъдрец, с молба да й даде съвет, как да поправи грешката си.
- Иди на пазара – рекъл й той, – купи едно пиле и го заколи още там. Оскуби му перата и ги пускай едно по едно из целия път, докато се прибираш вкъщи.
Макар да останала изненадана от съвета, жената изпълнила заръката.
На следващия ден тя отново отишла при мъдрия старец и той казал:
- Сега се върни обратно, събери всичките пера, които пусна вчера и ми ги донеси.
Жената тръгнала по същия път, но вятърът бил отнесъл всичко. След няколкочасово обикаляне, тя успяла да намери само три пера…
- Виждаш ли – въздъхнал старият мъдрец – лесно е да ги пуснеш, но е невъзможно да ги събереш обратно. И с клюката е така. Не ти трябват много усилия, за да я разнесеш, ала направиш ли го, след това никога не можеш да поправиш напълно сторената злина…

Запитвали ли сте се някога каква е разликата между това да искате нещо и да имате необходимост? Желанието, като логическо ниво, съответства на имам и на правя (примерно искам да ям шоколад, искам да правя гимнастика, да се разхождам, да мързелувам…), докато необходимостта – на съм (нуждая се от почивка, за да се заредя с енергия, да съм пълноценен).

Голяма част от желанията на хората не съответстват на нуждите им. Това е и причината те да се чувстват неудовлетворени, когато са приключили с изпълнението на определено желание. Случвало ли ви се е, когато сте разочаровани или изживявате силна отрицателна емоция, терапевтично да се втурнете по магазините и да си накупите какво ли не (дрешки и/ или обувки), от което нямате нужда, а просто ви харесва и компенсира негатива? За да намерите причината на това си състояние, се запитайте какви ви пречи да бъдете възникналият проблем.

*Емоция: бясна съм, че не ме поканиха с тях този уикенд!

Реакция: Затова ще си остана сама вкъщи, ще си поръчам хиляда любими неща за ядене и ще си направя филмов маратон!

Правилно зададени въпроси:

-         Когато аз съм с тях (в добри отношения сме и сме заедно някъде), как ме кара да се чувствам това?

-         Кое ми е важното в това общуване?

-         Кои са другите начини, по които мога да постигна това състояние и да удовлетворя тази си необходимост?

-         Кой от всички начини избирам, за да я удовлетворя сега?

-         Готова ли съм да го направя и как ще се чувствам след това?

Целта е да възвърнете и да запазите вътрешния си покой. Нито хилядата любими вкусотии, нито филмите, нито каквото и да е друго НЕ необходимо нещо би компенсирало празнотата ви. Затова в шопинг терапията, няма нищо терапевтично. Ако ми кажете, че сте възстановили из основи похабените си нерви, пиейки валериан, имам основание дълбоко да се усъмня в отношението ви към себе си и не само.

Ние сме в състояние да познаваме единствено собствените си нужди. Никой друг не би могъл да ни отговори на горепоставените въпроси вместо нас. Нито пък ние да отговорим, ако някой ни ги зададе за себе си. Важното е да имаме смелостта да поемем отговорността сами да си помогнем, защото само така това ще има добри последствия за нас и резултати. В противен случай ще си влачим една нескончаема вина, без да знаем защо точно, и ще си ровим все по-дълбоко в ямата, докато самата тя ни погълне. Как ви се струва подобна перспектива!? Ако не я приемате особено радушно, знайте, че само вие можете да я промените, действайки различно – във ваша полза.

Имало едно време един далечен остров, на който живеели човешките чувства: Радостта, Тъгата, Суетата и всички останали. Включително и Любовта. Но един ден им казали, че островът е започнал да потъва и трябва възможно най-скоро да го напуснат. Затова всички се качили на своите лодки и се приготвили за отплаване. Останала само Любовта. Тя била много силно привързана към това място и искала да бъде там до последния възможен миг. Но когато видяла, че островът е потънал почти напълно, решила и тя да потърси помощ.
В това време покрай нея минало Богатството с една огромна лодка. Любовта го попитала:
- Богатство, ще ме вземеш със себе си?
А то отвърнало:
- Не, не мога. Има много злато и сребро в лодката ми и няма никакво място за теб…
Тогава Любовта се обърнала към Суетата, която също минавала наблизо в красив плавателен съд.
- Суета, моля те, помогни ми!
- Не мога да ти помогна, Любов. Ти си толкова мокра, че ще съсипеш новата ми лодка… – оправдала се Суетата.
Заоглеждала се Любовта в търсене на своето спасение и видяла тогава Тъгата. Помолила за помощ и нея:
- Тъга, нека дойда с теб!
Но и тя не се съгласила:
- Ах, Любов! Толкова съм нещастна, че имам нужда да остана сама…
Отчаяла се Любовта и започнала да плаче. Тогава от някъде дочула глас да я вика:
- Ела, Любов, аз ще те взема със себе си – казал един старец.

Любовта не го познавала, а и била толкова развълнувана, че ще успее и тя да се спаси, та забравила да попита за името му.
Когато стъпили на твърда земя, старецът си продължил по пътя. Едва тогава Любовта осъзнала, колко много му дължи. Бързо изтичала при Мъдростта и попитала:
- Мъдрост, кой беше този, който ме взе със себе си и ми спаси живота?
- Това беше Времето – отговорила  тя.
- Времето ли? – учудила се Любовта. – Но защо от всички, единствено то реши да ме вземе със себе си?
- Защото само Времето е способно да разбере, колко велика е Любовта и да й помогне да оцелее, въпреки трудностите! – усмихнала се Мъдростта…

Покрай еуфорията на житния режим, на наближаващите Великденски пости и на желанието да се поразтоварим физически и психически от зимата, случайно или не, от няколко дни насам се случва да работя с усещащи тежест хора, да попадам на всевъзможни идеи за олекотяване, с цел здрав дух в здраво тяло.

Много полезно и практически съвсем осъществимо ми се стори Месечното упражнение на канадския експерт по личностно развитие Пиер Моренси.

Вече съм писала за причините да чувстваме тежки. И стъпвайки на тях, Пиер защитава това, че, за да олекнем, най-важното е да си разтоварим психическия багаж, съдържащ вина, съжаление, угризения,… И всичко това се трупа по нас като  защитна броня, за да ни предпази от другите.

Всяко действие в миналото, което ни тежи на съвестта, е добре да го пуснем да си ходи. Е, няма да стане от сега за след малко, защото то си седи там от месеци, години,…

Първи етап

Вземете лист и напишете на него всички случаи, за които се сещате, че сте постъпили по начин, заради който след това сте се чувствали зле. Нека всяко изречение започва с: Извинявам се за това, че постъпих… С всеки написан ред, вие ще се освобождавате от вината или съжалението, защото това усещане излиза от вас материализирано. Така се освобождавате от нещо излишно, което отдавна мъкнете със себе си. Знайте, че правите това на първо място заради себе си!

Опишете подробно всяко едно от извиненията и срещу него отбележете човека, на когото го дължите.

Втори етап

Това е последващата част – да поискате извинение от човека, който мислите, че е пострадал от поведението ви.

Има хора, които нямат необходимостта да изразяват вербално извиненията си. Те се нуждаят по-скоро от това да простят на себе си. Което е и главната цел на упражнението. Но повечето пък искат да чуят от устата на отсрещната страна: прощавам ти!

Вие преценете кое би било по-ефикасно за вас. И действайте!

Накрая просто изгорете листите с писанията. Това ще доведе до финалното освобождаване не само от вината, но и от натрупаните запаси навсякъде по физическото ви тяло.

УСПЕХ!

Наскоро попаднах на изследването на Брене Браун – професор в Хюстънския университет, за това как пътят към щастието минава през уязвимостта.

Чрез многобройните си интервюта, на базата на които създава и книгите си Даровете на несъвършенството, Борбата да си пълноценен и Връзки, тя открива, че в основата на това, да се чувстват непълноценни в една връзка съвременните хора, стои срамът. Срамът да признаем пред човека до себе си какви сме всъщност, и то от самото начало, заради страха, че ще го изгубим, преди да сме го спечелили. Срамът от това, ако той/ тя разбере какви сме всъщност, ние няма да сме достойни да бъдем част от неговия/ нейния стойностен свят.

Когато попитате хората какво е за тях любовта, голяма част започват да ви обясняват за любовните си неуспехи. На въпроси за междуличностните отношения, получавате отговори за липсата на такива или за вече разрушени.

За жалост това наистина е масово явление. Хората се съмняват в себе си, в потенциала си, в умението си да приемат и да обичат другия, без да кроят планове какво и как точно да променят в него. Достойнството е абстрактна идея, искреността е спотаено пожелание, а смелостта, или ще използвам думата кураж, която идва от латинското cor – сърце – достояние за малцина.

Този срам и този страх са свързани с нашата уязвимост. Всеки е уязвим. И по-добре да споделим това с човека до себе си, отколкото да страдаме заради  несъвършенството си. Да бъдем искрени, чисти, неподправени е задължително условие, за да съществува една връзка. Правя уговорката, че връзка за мен означава директно и пълноценно общуване на четирите нива – интелектуално, емоционално, духовно и физическо.

Хора, приели да бъдат уязвим и да не се страхуват от това, Брене Браун нарича искрени. Те не се страхуват от това да поемат отговорността първи да кажат: Обичам те!, да предприемат първата крачка, без да имат гаранцията, че ще получат очакваното  отсреща. Аз самата не веднъж съм писала и винаги пледирам за това да подхождаме не само към любимите си хора, а към света въобще, без очаквания, без предварителни сценарии в главите си, защото те влачат след себе си разочарования.

Уязвимостта е в основата както на страха и на срама, така и на човешкото щастие. В стремежа си да бъдем безгрешни, ние опитваме да потиснем негативните емоции, но заедно с тях потискаме и положителните, което ни причинява депресия. Ще подкрепя тези думи на изследователката, защото наистина няма как да изолираме само неприятните си емоции и да се радваме на хубавите. Ние или умеем да потискаме емоциите си, което е крайно нездравословно, или да ги изразяваме по най-асертивния за нас начин, което пък говори за нашия висок EQ.

Безкрайно трудно е да разголим душата си дори пред човека до нас. Но декларирането на нашата слабост ни дава силата да сме истински и пълноценни партньори. Ще попитате: Не рискуваме ли да злоупотреби любимият ни човек с нас по този начин? Ще ви отговоря с въпрос: Как злоупоребата се връзва с любовта във вашата глава?

Когато спрем да се срамуваме от себе си, спрем да се страхуваме, че ще ни наранят, знаейки за уязвимостта ни, наистина ще започнем да живеем пълноценно – да обичаме повече, да се отнасяме по-добре към себе си и към и хората до нас и тези в нашия стойностен свят. И в замяна ще получим същото отсреща. Ако сме част нашата връзка.

Замисляйки своята картина Тайната вечеря на Христос и учениците му, Леонардо да Винчи се сблъскал с една голяма трудност: трябвало да нарисува Доброто, въплътено в образа на Христос и Злото – в лицето на Юда, приятеля му, който по време на тази вечеря решава да го предаде.

Леонардо прекъснал работата си по средата, за да намери най-подходящите за тази цел модели. Не след дълго, докато слушал някакъв църковен хор, той открил в едно от пеещите момчета съвършения образ на Христос. Поканил го в ателието си и възпроизвел чертите му в етюди и скици.

Изминали три години. Тайната вечеря била почти готова, но Леонардо все още не бил намерил подходящ модел за Юда. Кардиналът, който отговарял за църквата, започнал да го притиска, настоявайки да завърши колкото се може по-скоро фреската.

След като търсил дни наред, художникът намерил в една канавка преждевременно състарен младеж – мръсен, дрипав и пиян. Макар и трудно, склонил помощниците си да го доведат в църквата, понеже нямал време да прави скици. Просякът бил пренесен дотам, без дори да разбере: помощниците го придържали прав, а Леонардо пресъздавал контурите на жестокост, грях, егоизъм, така ясно открояващи се върху това лице.

Когато привършил, просякът — вече поизтрезнял — отворил очи и като видял платното пред себе си, казал с почуда и тъга:
- Вече съм виждал тази картина.
- Кога? — попитал изненадано Леонардо да Винчи.
- Преди три години, когато още не бях изгубил всичко. Тогава пеех в един хор, животът ми бе изпълнен с мечти и художникът ме покани да позирам като модел за лицето на Христос…

Из Дяволът и сеньорита Прим
Автор – Паулу Куелю