Коучинг и НЛП

Архив за м. March, 2011

Безспорното, съзнателно или не, желание на повечето хора да контролират живота си ги поставя в опасен капан, който им дава измамна сигурност и власт над положението.

Да имаш власт над себе си означава да владееш мислите, действията, решенията, емоциите си. Такива хора съумяват да запазят хладнокръвие в критични моменти и не изпадат в дълбоки вътрешни конфликти и в отчаяние, когато нещата не се развиват по предварително начертания от тях план. Те ясно съзнават, че човек може да поеме само лична отговорност и оставя другите да поемат своята. Постигнали са вътрешен покой и особена сила на духа.

Поведението на хората, които контролират ситуацията, е съвсем различно. Те имат план за действие и конкретни очаквания. Контролът представлява задържане. Ако трябва да го изразя с метафора, това е силата, която държи юздите на коня. И нито конят е свободен да се движи, защото от него се очаква да действа под диктовка, нито водачът, който през цялото време напрегнато следи да не би животното да направи погрешна стъпка и да преобърне каруцата.

Често явление са примерно загрижените, вдигнали ръце, майки на висящите по цял ден пред компютъра и изяждащи купчина боклуци през деня тийнейджъри. Желанието за контрол от страна на майката (а не рядко и на бащата) е още по-силно, ако тя има изградени навици да спортува, харесва й да се разхожда сред природата, да се грижи за здравето си, да се храни здравословно и приема за своя отговорност да имплантира своите цели и ценности в главата на младия човек. За целта се слага лимит на времето, прекарано пред компютъра, на джобните, на телефона… – пълен контрол. И когато попитате някой родител, защо прави всичко това, той ще ви отговори, че се страхува за здравето и за развитието на детето си – би могло да има проблеми с очите, с килограмите, ще се схване, ще се довлече разни бабешки болежки,… и нещата се простират до там, че въпросният родител гледа вкъщи един разболяващ се млад човек, който един ден как точно ще се реализира – само един Бог знае и той си трае.

Всъщност работата е там, че налагащият контрол родител се страхува за себе си. За това, че той самият  или близките му, познати, приятели,  ще го обвинят за това, че не е достатъчно добър и съвестен и не се е погрижил да създаде полезни навици на детето си и един ден самото то ще е обърне с упреци срещу него и жалване заради дереджето, до което се е докарало. Другият страх е, че въпросното дете, заради привичките си, ще стане дебело, ще сложи очила, ще се превърне в един асоциален тип, който ще изложи мама или татко пред влиятелните познати и колеги… Ако същият този родител не контролираше и не налагаше волята си, а владееше ситуацията и отношенията си с тийнейджъра, щеше да признае страха си пред него, излагайки своите доводи против, да му обясни какво смята, че е добро и защо, и че е готов да му подаде ръка, ако има нужда от помощ или съвет по пътя към въпросното добро. В този разговор обаче владеещият родител оставя изцяло избора в ръцете на младия човек, като му дава ясно да разбере, че отговорността за последствията на действията му е изцяло негова (на детето). Много родители биха се възпротивили на това с довода, че едно дете не може да вземе правилното решение за себе си, защото няма нужния опит, знание… А кога ще съумее да го придобие и от кого ще се научи, питам аз. Може би когато спрем да му връзваме обувките всяка сутрин преди училище (а той вече е в седми клас); когато спрем да диктуваме по телефона на гимназиста кои точно дрехи да си облече за вкъщи и то преди да седне да яде оставения в микровълновата обяд, нагласен на необходимите за претопляне секунди, да му казваме всеки път кое копче да натисне и да изчакаме да чуем дали няма да се изгори, или да строши чинията, вадейки я от печката; когато престанем да крием сладкишите от опитващата се да отслабне девойка и всеки път да й обясняваме колко е безволева и безотговорна,… Самият контролиращ родител е контролиран от собствения си страх.

Особено съм горда с една от майките на тийнейджър, с които работя по посока отношения родители – деца, която постигна невероятен успех: от един стриктно контролиращ живота на 14-годишния си син човек (от момента на тежкото, понякога продължаващо час, събуждане, през всички дневни дейности, до голямата борба за заспиване преди разсъмване и невъзможността му да се отлепи от компютъра), тя постепенно се превърна в майка, която осъзна, че може да носи отговорност само за себе си и по този начин да предостави свободата на момчето само да прави своите избори, поетапно да поеме отговорност за всичките си действия, мисли, емоции, волности и най-вече последствията от тях. Двамата извървяха един особено болезнен и дълъг път, с цената на много рани и терзания, но резултатът е блестящ – един осъзнат и отговорен млад човек, който няма нужда от контрол, за да се справя с нещата или да търси повод да им се противопоставя , и една владееща ситуацията майка, намерила правилния път към този човек в най-трудната му възраст, освободила се от тежестта на юздите и открила, че най-важното нещо, което можеш да дадеш на детето си е любовта. И да го научиш да обича.

Ще цитирам Ботев, който казва, че пътят е страшен, но славен. И ще пожелая на света повече родители, готови да извървят този път!

През един тих и спокоен зимен ден, в който нямало вятър, бели пухкави снежинки кръжали бавно в причудлив танц и постепенно се приближавали към земята.
Две от тях, летящи близо една до друга, се заговорили.

- Колко е хубаво да летиш и да се наслаждаваш на полета си!
- Ние не летим, ние просто падаме – тъжно отговорила втората.
- Скоро ще се срещнем със земята и ще се превърнем в бяло пухено покривало!
- Не! Ние летим срещу смъртта, а на земята ще ни стъпчат…
- Ще станем ручей и ще се устремим към морето. Ние ще живеем вечно! – казала първата.
- Нищо подобно! Ние просто ще се разтопим и ще изчезнем завинаги… –  възразила втората.
Така завършил техният разговор

и всяка от тях полетяла към тази съдба, която сама си бе избрала…

Специални благодарности към

моите родители,

(които нямат никакъв шанс

да станат обект на подобен материал).

Оказа се, че нашият търсач от предишната история все пак намерил Съвършената Жена, но за негово съжаление тя също търсела Съвършения Мъж, та се разминали някак си. Нека видим какво се случва, когато пътищата на двама несъвършени, но пък обичащи се души, се пресекат, обаче… родителското тяло не одобрява половинката. Историята познава безброй странни заявления от рода:

Ø      Или ние, или той/ тя?

Ø      Ако избереш него/ нея, кракът ти да не е стъпил през прага на тази къща!

Ø      С този си избор ли ни се отблагодаряваш за всичко, което направихме за теб?

Ø      По-добре да умра, от колкото  този непрокопсаник да ми стане зет/  тази шафрантия да ми е снаха!

Ако и към вас са били отправяни подобни изречения, веригата родители-деца някъде много жестоко се е скъсала.

Ще ми се да направя уговорката, че предмет на днешните ми разсъждения са очевадно неоснователните родителски претенции, а не главозамайващото разминаване по всички нива (емоционално, интелектуално, духовно и физическо) между двамата, които, ако нарека партньори, ще прозвучи нелепо.

Ние сме невероятни щастливци, че не живеем във времето, когато бащата (под влияние на майката) е избирал най-подходящата партия за детето си. Много по-тежка и сериозна грешка от това да си назначиш някого само по CV, без да си го извикал на интервю. Макар родителите винаги да правят всичко за доброто на децата си, често избождат очи, вместо да изпишат вежди. И накрая не разбират, че грешката всъщност е в техния телевизор. За тяхно успокоение психолозите твърдят, че подсъзнателно детето се насочва към партньор, когото родителите ще харесат. Освен в редките случаи, когато от съвсем ранна възраст в семейството трайно се настанява конфликтността и поведението Ти никога не ме разбираш! като основна форма на общуване. Тогава, съвсем в реда на нещата, предпочитаният партньор ще бъда в пълен противовес с това, което родителите си представят и с трепет очакват.

Едната от причините за нехаресването на партньора е ревност. Обикновено тя се проявява от страна на родителя от противоположния пол. Никоя кандидат-снаха или зет не са достатъчно добри. Или тя ще е някоя, дето едни яйца не може да опържи и ще ми умори детето от глад; носа си не може да обърше, пък къща ще ми върти,… Или той ще е безотговорен непрокопсаник, дето само гледа за цигари да има; очите му не можеш да видиш, уж все много работел! Няма угодия. Всичкото това недоволство е продукт на страха, че вездесъщият родител ще бъде изместен, непредпочетен и ще остане сам.

Следващата причина е надценяването на собственото и подценяването на чуждото дете. Най-хубавото гардже съвсем неслучайно е приказка, влязла в програмата още на предучилищните групи. Дъщеря ми е най-прекрасното създание на света. Не мога да се примиря с това, че хубавите ябълки прасетата ги ядат! Или пък: Отгледах и възпитах най-големия джентълмен, за да му изпие мозъка сега тази клявка, дето майка й на нищо не я научила! Това, че всяка майка наистина намира своето дете за най-доброто, е в реда на нещата. Но по този начин самата тя тръгва по наклонената плоскост на инфантилизацията, не давайки му правото само да вземе решение за себе си, защото още не е напълно осъзнало каква ценност представлява самото то. А то, горкото, видиш ли, едва е навършило 29… И 49 да са, отношението пак ще е същото.

Друга важна причина за противоречие от подобен характер е различната националност, религиозна принадлежност, раса, подходяща възраст, образование, т.е. всичко онова, което е извън нормите. Без да имам претенциите, че знам всичко, но на подобни норми до сега не съм попадала. А може пък случайно някой съвсем надлежно да ги е изписал и народът масово да си ги е вкарал в ценностната система като аксиоми, а аз да съм ги пропуснала. В тези случаи вече се разиграват драмите с ултиматуми, демонстрира се готовност за отказ от детето сега чрез Фейсбук, по-рано чрез Държавен вестник, поставят се нерешими конфликти… И в 100% от случаите, които аз познавам (а те не са един и два) всичките тези клетви и заричания се разтапят в ефира, все едно нищо никога не е било, в момента, в който се появи внучето. Само ми е чудно с какви очи тогава тези родители поглеждат децата си…

Причините могат да бъдат и те наистина са толкова, колкото са и конфликтуващите родители и деца заради партньорския избор на последните. Ответната реакция на младите най-често е да наложат избора си; да изчакат на мама да й мине (защото на тате отдавна му е минало); бавно и полека да обработят почвата, без да натрапват присъствието на половинката и да дразнят недоволстващите; да обвинят  родителите си, че не са си свършили работата като възпитатели и ето-нà сега не знаят как се взема правилно решение; или в крайна сметка тотално да скъсат веригата.

Не е ли всъщност по-важно да си щастлив с човека до себе си, отколкото да се опитваш да удовлетвориш всички очаквания и претенции, да се справяш неуморно с всевъзможни критики и недоволства!? Не са ли по-спокойни и родителите, знаейки, че детето им живее в мир и любов с избора си, а не заспива всяка нощ с мисълта: как ще приеме мама това, че днес той/ тя направи нещо, на което със задоволство би отговорила: Казвах ли ти аз!? Съвети и ум всеки обича да дава. Но кой е готов да поеме отговорността или вината, когато най-великият съвет опустоши със страшна сила нещо наистина добро, което в главата на съветника се е нуждаело от основен ремонт!?

Попитали един мъж, когото всички  уважавали и искали да приличат на него, как така се е случило, че все още не е срещнал Жената на живота си.

- Знаете ли – казал той – аз винаги търсех Съвършената Жена! В това търсене пропътувах много страни. Веднъж се запознах с прекрасно момиче. Тя беше невероятно красива! Нито един мъж не можеше да устои пред нейното очарование! Но за съжаление, душата й нямаше същата красота. Затова трябваше да се разделим. После срещнах друга млада девойка. Тя беше чудесна, умна и образована. Но за съжаление, характерите ни бяха безкрайно различни и имахме много противоречия, затова не можехме да бъдем заедно. Видях много прекрасни жени досега, но за себе си исках Съвършената!
- И какво се случи, не срещнахте ли никога такава?
- Срещнах. Веднъж се появи Идеалната Жена – умна, красива, обаятелна, духовно извисена, изящна, добра… С две думи – самото съвършенство!
- И тогава вие се оженихте?

- Не! За мое най-голямо съжаление се оказа, че тя търси Съвършения Мъж!…

Преди много, много години в древен Китай, когато Буда все още се намирал в своето земно превъплъщение, сред многото истории, които се разказвали за него, била и тази, че е невъзможно да бъде изваден от кожата си. Той бил толкова балансирано същество, че не реагирал нито на обидите, нито на каквито и да е  опити да бъде оскърбен по някакъв начин.
По същото това време в едно село живеел човек, който бил известен с това, че можел да извади от равновесие всеки. Той така изкусно умеел да се заяжда, да се подиграва на хората, че абсолютно никой не можел да остане спокоен при контакт с него.
Та до този човек достигнала мълвата за невъзмутимия Буда

-  Охо-о-о, невъзмутим? – мислел си той. – Само защото още не си е имал работа с мен.
И се отправил на дълъг път.
Когато пристигнал, Буда го поканил при себе си. Оня веднага се запретнал: започнал да го обижда, да му се присмива, да го предизвиква,… По всякакъв начин се опитвал да го изкара от равновесие.
Буда оставал спокоен.
Човекът удвоил и утроил своите усилия, впрегнал цялото си въображение, изсипал каква ли не жлъч и остроти. Ако в началото си служел с подигравки и ирония, сега преминал към открити нападки и обидни прозвища.
Както и преди – Буда все така оставал спокоен.
Майсторът на гнева се чувствал вече на края на силите си. Усещал, че арсеналът му започва да се изчерпва. Усещал, че този път е надминал себе си… Но Буда оставал невъзмутим, както преди.
И когато човекът се поспрял, за да си поеме дух и да се хвърли отново в бой, Буда благо промълвил:

- Кажи ми, моля те, може ли да ти задам един въпрос?

Объркан, човекът нищо друго не можел да стори, освен да се съгласи.

И тогава Буда кротичко го попитал:

- Ако един човек е донесъл подарък на друг, но този, за когото бил предназначен подаръкът, отказва да го приеме, чий е този подарък?

- Ами то е ясно, подаръкът остава за този, който го е донесъл – все още в недоумение отвърнал човекът.
- Именно – промълвил Буда и кротко се усмихнал.
Тогава човекът разбрал, че целия негатив, цялата злоба и жлъч, които така усърдно изливал пред Буда, ще се наложи да си ги вземе обратно със себе си. И посрамен си тръгнал.