Коучинг и НЛП

Архив за м. April, 2011

В ония дни, когато изследванията на необятния космос току що били започнали, американският президент Джон Кенеди посетил базата на НАСА, намираща се на нос Канаверал. Там той провел множество срещи с известни учени и изследователи. Срещнал се с хора, чиито най-висши стремежи били да покорят космоса и поне веднъж да се разходят по повърхността на Луната. Разговарял и с хора от администрацията,  от финансовия отдел и с много други, които допринасяли с всички сили проекта да се реализира – с мъже и жени, за които това начинание се било превърнало в тяхна съдба, настойчиво се стремяли към постигането на тази цел и се гордеели с това.

Разхождайки се из коридорите, той се натъкнал на наведен над купчина боклук побелял човек, който в едната си ръка държал кофа за боклук, а в другата – лопатка. Можело да се счита за излишно, но президента вежливо го попитал:

-         А вие с какво се занимавате тук?

Изправяйки гръб, чистачът внимателно погледнал президента и с чувство за собствено достойнство, прокрадващо се в гласа му, отговорил:

- Същото, както и всеки човек тук. Работя, за да стане възможен полета на човек до Луната. Ето с това се занимавам …

Имало едно време едно малко градче. То се състояло от 4 отделни квартала.
Първият квартал се казвал ДА, ОБАЧЕ… Хората, живеещи в него, винаги смятали, че знаят кое как трябва да се направи. Но като дойдел моментът да го свършат, всеки път отговаряли с Да, обаче…. И все си намирали някакво оправдание, за да не го направят. Отговорът им винаги бил грешен, а те били ненадминати в това да прехвърлят вината за случващото се върху другите…

Вторият квартал се казвал ЩЕ ГО НАПРАВЯ… Жителите му знаели кога, какво трябва да правят. Подготвяли се за това стъпка по стъпка, обмисляли дълго своите действия. Но когато най-накрая се решавали да действат разбирали, че вече са пропуснали своя шанс. И тогава започвали да се вайкат и да си обещават, че следващия път ще бъдат по-решителни и по-смели. Ала все го отлагали. Дори решението да не отлагат повече, го отлагали за друг път…
Третият квартал се наричал ЕХ, АКО… Неговите жители имали много силно развити възприятия за живота. Те винаги знаели, кое е най-правилното в дадена ситуация и как трябва да се постъпи. Но… това ставало едва когато вече всичко било свършено и било прекалено късно за каквото и да е. Чак челата им били разранени да си блъскат главите в стената във вайкане и съжаления за отминали неща и пропуснати възможности…
В най-раззеленената част на града, където били най-красивите къщи и най-цветните градини, се намирал четвъртият квартал. Той носел името ДОБРЕ ЧЕ ГО НАПРАВИХ!

Когато излизали на разходка из града и минавали през този квартал, хората от ЕХ, АКО винаги гледали с възхищение на всичко наоколо.
Тези от ЩЕ ГО НАПРАВЯ също искали да отидат до там, да се поразходят и да разгледат, но все не успявали да намерят време и възможност за това.
А живеещите в ДА, ОБАЧЕ, вместо да се радват на всичко красиво в тази част на града, все мърморели и намирали от какво да се оплачат. Или сенките на дърветата не им били достатъчно широки и гъсти, или слънцето трябвало да изгрява по-рано, и други подобни…
Но и жителите на ДОБРЕ ЧЕ ГО НАПРАВИХ също си имали свой недостатък:
В техния мозък бил блокиран Центърът за Генериране на Оправдания! По тази причина мястото, където те живеели, винаги изглеждало красиво, подредено, спокойно. И животът за тях бил истинско удоволствие…
Какво ли би било, ако всички се пренесем в квартала ДОБРЕ ЧЕ ГО НАПРАВИХ и да поживеем поне известно време там?

Имало едно време две съседни кралства. Техните владетели никога не воювали по между си, но при всеки удобен случай и двамата се опитвали да доказват един на друг своята мъдрост и интелектуално превъзходство над другия. И всеки празник за тях бил поредният повод да демонстрират един на друг своето остроумие.

Един ден владетелят на едното кралство извикал при себе си най-добрия скулптор, който живеел в неговите владения, и му възложил странна задача. Поискал от него да му извае от чисто злато три еднакви статуи на хора, всяка от тях висока около педя. Една единствена разлика трябвало да има между фигурите, но това щели да знаят само те двамата със скулптора, и никoй друг…
Не след дълго статуите били готови и когато дошъл рожденият ден на владетеля на съседното кралство, те му били изпратени като специален подарък, придружени със следното писмо:
Скъпи съседе,
Честитя ти празника с тези малки статуи. Макар на пръв поглед трите фигурки да изглеждат абсолютно еднакви, между тях има съществена разлика и една от трите е много по-ценна от останалите две. Когато откриеш коя точно е тя, обади ми се…
Веднага щом прочел писмото, рожденикът започнал да разглежда обстойно всяка фигура, но на външен вид те не се различавали абсолютно по нищо…
После заповядал на своите помощници да ги претеглят на най-точната везна, но пак нямало резултат – оказало се, че грамажът на всичките бил абсолютно еднакъв…
Събрали в двореца всички майстори на скулптури, но никoй нищо не успявал да открие.
Дните се нижели. Вече нямало в кралството човек, който да не е чувал за златните фигури, но никoй не успявал да намери решението…
Докато един ден не се получила вест от млад мъж, който преди време бил наказан от краля за своята дързост и неподчинение, и бил хвърлен в тъмницата за назидание. И понеже не му оставало нищо друго, кралят позволил на младежа да дойде в двореца и да погледне и той статуите, с надеждата че може пък и да открие нещо…
Довели младежа, дали му трите фигурки и го оставили да ги огледа. След дълго разучаване той помолил да му донесат едно парче тънка тел. Взел той първата статуйка в ръката си, промушил единия й край през ухото и като понатиснал мъничко, тя се подала от устата на фигурката. Взел втората, мушнал пак единия край в едното ухо и телта се подала от другото.    Накрая взел и последната фигурка, пак по същия начин вкарал телта в едното и ухо, но… този път тя не излязла от никъде. Имало едно малко тясно каналче, което водело към областта на сърцето, но влизайки там, телта не можела да продължи по нататък и да излезе от никъде…
Тогава кралят най-после седнал и написал своя отговор на съседа си, от когото бил получил странния подарък:
Човек, при който влязлото от ухото излиза през устата, няма стойност.
Онзи който приема през едното ухо, но бърза да го изкара от другото, също не е ценен.
Важен е този, до чието сърце стига онова, което е чул с ушите си…

Благодаря ти за ценния подарък и мъдростта, която си вложил в него!…

Има три вида хора:

Първите  приличат на букви, издълбани в скалата. Те лесно се ядосват и задържат в себе си гневните мисли задълго.

Вторите са онези, които приличат на букви, написани върху пясъка. Те също се разгневяват, но тези им мисли бързо се разсейват и преминават.

Третите са като букви, написани върху течаща вода. Те не задържат гняв у себе си. Оставят ругатните и клюките да отминават незабелязано. Съзнанието им е винаги чисто и необезпокоявано.

Ти от кои си?

Из “Учението на Буда”

Сократ, известният философ, живял някога в древна Гърция, бил  високоуважаван, заради своите многобройни и задълбочени познания.

Един ден великият философ срещнал свой познат, който му казал: „Знаеш ли, току що чух нещо за един твой приятел?”

„Почакай минутка! – отвърнал Сократ. „Преди да ми кажеш каквото и да е за моя приятел, ще бъде хубаво първо да подложим на проверка това, което знаеш. Наричам я  тройна проверка, защото думите преминават през три филтъра, на които трябва да устоят. Първият филтър е ИСТИНАТА. Абсолютно сигурен ли си, че това, което ще ми кажеш е истина?”

„Ами-и, не съвсем…” отговорил човекът. „В действителност, току що го чух  и …”

„Добре..” – казал Сократ. „И така, ти не знаеш със сигурност дали това е истина или не е. Нека сега да го прекараме през втория филтър – филтъра на ДОБРОТО. Това, което искаше да кажеш за приятеля ми, нещо хубаво ли е?”

„Хм-м, не …, напротив…”

„Така…” – продължил Сократ. Все още съществува възможност да преминеш проверката, защото остана още един филтър – филтъра на ПОЛЗАТА. Това, което щеше да ми кажеш, ще ми бъде ли от полза?”

„Не, никак …”

„ Ами тогава” – заключил Сократ – „Ако това, което искаше да ми кажеш същевременно не е истина, нито добро, нито дори ще ми е от полза, защо да ми го казваш изобщо?”

Вятърът срещнал прекрасно Цвете и се влюбил в него. И докато нежно го галел, то му отвръщало с все повече любов, изразена в цвят и аромат.
Но на Вятъра му се сторило малко това и той решил:
- Ако аз дам на Цветето всичката си мощ, то ще отвърне още по-силно на любовта ми..
И духнал към Цветето с мощното дихание на своята любов. Но то не издържало на бурната страст и се пречупило.
Вятърът се опитал да го повдигне и съживи, но не успял. Тогава утихнал и отново задишал към Цветето с нежното дихание, но то увяхвало пред очите му.
Закрещял тогава Вятърът:
- Аз ти отдадох цялата мощ на своята любов, а ти се счупи! Очевидно е, че не е имало в теб сила за любов към мен. Значи, ти не си ме обичало!
Но цветето нищо не отвърнало и умряло…

Този, който обича, нека помни, че не силата и страстта измерват любовта, а нежността и загриженото отношение.
Автор – Олга Безимянная