Коучинг и НЛП

Архив за м. June, 2011

Славата на мъдреца и учителя Джеллаледин Руми продължава да се носи през вековете и до наши дни. По времето когато проповядвал мъдрите слова на суфизма, много хора ходели при него за съвет. Веднъж при него дошла една съседка със сина си – невръстно момче и му казала:

- Вече изпробвах всички начини, но детето не ме слуша. Яде много захар. Моля ви, кажете му, че това не е хубаво. Момчето ще ви послуша, защото много ви уважава.

Руми погледнал детето, което го гледало доверчиво и казал:

- Елате след три седмици.

Жената била в пълно недоумение. Та това и се струвало толкова просто! Било напълно непонятно… Та нали хора прииждали всеки ден от различни краища на страната и Руми им помагал да разрешат сложните си проблеми веднага… Но тя послушно се върнала след три седмици. Руми отново погледнал детето и казал:

- Елате след още три седмици.

Тук жената не издържала и се осмелила да попита какво всъщност има. Но Руми само повторил казаното.

Когато се върнали за трети път, Руми казал на детето:

- Сине, послушай съвета ми, и не яж прекалено много захар – вредно е за здравето.

- Щом ме съветвате, повече няма да го правя – отговорило момчето.

След този отговор майката го помолила да я изчака отвън на улицата. Когахто детето излязло, тя попитала Руми защо не му е казал това още първия път щом е толкова просто? И тогава той й признал, че всъщност той също много обичал да си похапва захар и преди да даде такъв съвет е трябвало самият да се избави от тази си слабост. Отначало решил, че три дни ще му бъдат достатъчни, но сгрешил…

Съществува една особена категория хора, която цял живот се стреми да направи всичко по най-добрия, дори невъзможен, начин, да докаже съвършенството си или поне превъзходството си пред останалите, да блесне със знания и с умения и всичко това, за да докаже най-вече на себе си, че може всичко, и то блестящо. Но в крайна сметка не се получава, защото въпросните хора никога не са доволни от себе си и след свършената работа вечно си казват: Можеше много по-добре! А реално то няма на къде повече. А ако случайно вземат, че харесат, това, което са направили, все ще се намери някой доброжелател, който градивно да ги изкритикува, че ливадата е прекрасно окосена, но по линията, която върви по диагонал от левия заден ъгъл на къщата, на около 30 см от оградата стърчи една тревичка. Изпитваното до този момент чувство на гордост от перфектно свършената задача (и принципно гордост от вечния стремеж към съвършенство) бива рязко пометено и заместено от вината, че не ставаме за нищо и наистина е можело много по-добре!

Перфекционистите са хора, които не успяват (почти никога) да са щастливи, удовлетворени, да изпитат истинска радост. Това качество влачи след себе си неизлекувана травма от несправедливост и върви ръка за ръка със страха да се изправиш пред недостатъците си.

Ще разпознаете перфекциониста по това, че губи много повече време да провери колко добре е свършил работата, отколкото реално е работил. Той проверява по 100 пъти дали някой от ъглите на покривката не е подгънат, дали едва забележимият камък на пръстена ще се върже с етикета на бельото, дали всеки косъм от прическата си е на мястото, преливат ли плавно от цвят в цвят и височина подредените по конец книги в библиотеката,… Не закъснява и изначалното съмнение в себе си, самонаказанието, ако случайно някой не е съгласен с него или му направи дори приятелска бележка, извинява се за всичко – дори когато звъни в център за услуги,  започва с: Безпокоя ви във връзка със…  А може би в характеристиките на телефонните оператори пише: Естество на работата –  постоянно безпокойство от виновни все за нещо граждани! Перфекционистът не умее да си почива. Той си чете ежедневно служебните мейли, дори да е на почивка на хиляди километри от офиса. Звъни да пита не го ли е търсил някой (разбира се той е на разположение 24/7 на служебния си телефон през цялата година), или дали от разстояние не може да бъде полезен с нещо. Това е човек, който се съизмерва с успехите си, които винаги подлага на съмнение и никога не се награждава за тях, или с несполуките си, които чудесно подхранват вечната неудовлетвореност от непостижимостта на съвършенството.

Живеем в свят на високи технологии, на които също се случва да се издънят, и то не рядко. Реално ли е човешкото същество да се съревновава с каквато и да е безкрайно прецизно програмирана машинка и какво в крайна сметка иска да докаже с това!? А всъщност може би е много по-лесно и удобно да се напъха в рамки, очертани от някой друг, да се самобичува, защото обожава да му е гадно – друго си е да те разяжда непрестанно вина отвътре (докато наистина те изяде целия), да избяга от действителността, защото тя не предлага нищо перфектно… и така до края на света!

Всъщност, ако това крайно мазохистично и нездравословно състояние носи някому върховно блаженство, кой би могъл да има нещо против желанието му за саморазрушение!?

Един млад човек отишъл при своя духовен наставник и казал:
- Учителю, ти ме съветваше мислено да си повтарям фразата: Аз приемам радостта в своя живот!… Аз произнасям това изречение всеки ден по много пъти, а радости в моя живот не е имало и все още няма. Аз съм си все така самотен, както и преди… Какво да правя?
Мъдрецът мълчаливо положил пред младежа първите попаднали под ръцете му предмети: лъжица, чаша, свещ – и попитал:
- Кажи ми кое от тези неща си избираш?
- Лъжицата – отвърнал младежът.
- Произнеси това пет пъти – поискал старецът.
- Аз избирам лъжицата. Аз избирам лъжицата… – повторило пет пъти момчето.
- Ето, виждаш ли, – казал тогава мъдрият учител, – дори да повтаряш по милион пъти на ден, че си избрал лъжицата – тя не става твоя. Трябва да протегнеш ръка и да я вземеш! Само думи не стигат, трябва да се действа…

Една жаба подскачала в дълбока канавка, изровена от трактор. Една друга я видяла и й извикала:

-          Хей,  какво правиш там долу? Много по-добре е тук горе – има повече храна.

Първата жаба погледнала нагоре и извикала:

-          Не мога да се измъкна оттук!

-          Нека ти помогна! – предложила втората.

-          Не,  остави  ме! Тук съм си добре. Имам си достатъчно храна.

-          Добре – казала втората – Но тук горе има много повече място за разходки и изследване.

-          Имам цялото пространство, което ми е нужно и тук долу – отвърнала  жабата, намираща се в канавката.

-          Но пък там няма други жаби! Не ти ли е скучно?! – попитала приятелката й.

-          Е, понякога някой се отбива, а понякога си говорим от разстояние…

Виждайки, че трудно ще измъкне приятелката си отдолу, втората жаба въздъхнала и се отдалечила с подскоци.

На следващия ден тя с учудване видяла жабата от канавката да подскача близо до нея.

-          Хей, мислех си, че си останала там долу…. какво стана?!

-          Ами-и…един трактор дойде…

Разказано от Joseph O’Connor, NLP Coach and Trainer