Коучинг и НЛП

Архив за м. January, 2012

Един човек отишъл при Учителя.

-          Учителю, възхвалявам Бог  всеки ден. Моят съсед прави съвсем същото, но него Бог дарява редовно с милостта си, а аз изобщо не мога да достигна дори и част от неговото благосъстояние.  Защо така?

-          И колко пъти ти се обръщаш към Бог с молитва?

-          Ами… точно десет пъти на ден – пет пъти сутрин и пет пъти вечер.

-          А колко пъти на ден твоя съсед възхвалява Бог?

-          Не знам, Учителю…

-          Разбери и след това се върни отново…

Минало се някое време и ето го човека, пак се завърнал при Учителя и му казал:

-          Наблюдавах много внимателно съседа в продължение на няколко дни и преброих, че той се моли точно 144 пъти на ден.

-          Ето виждаш ли? Ти полагаш много малко усилия. Как може да очакваш тогава същото като съседа си?

След няколко седмици човека пак отишъл при Учителя.

-          Възхвалявам Бог  по 144 пъти всеки ден. Моят съсед прави точно същото. Но върху него както преди се сипе благодат, а върху мен не. Какво не правя както трябва? Как точно стои работата?

-          Работата е проста – рекъл Учителя. Твоят съсед не брои по колко пъти на ден се молиш ти.

Имало едно време един човек…  Той имал прекрасна градина, а отвъд нея се простирала пустиня.  Всеки един ден човекът се грижел  за градината си. Както си работел  в нея един божи ден, изведнъж  съзрял бързо наближаващ облак  прах и  чул страховито ръмжене на мотори. Сетил се той, че в района вилнеела  жестоката банда “Ангели на Ада”, но било късно да се скрие. Нападнали го, натоварили го на един от моторите и и го захвърлили насред пустинята. Оставили го едва жив, когато паднала нощта.

Човекът преживял нощта някак си и започнал да възвръща съзнание, когато слънцето се появило на хоризонта. А той много добре знаел, че слънцето в пустинята е равносилно на сигурна смърт.  Без храна, вода или подслон той нямал шанс да оцелее.

Огледал се наоколо  и съзрял недалеч  невзрачно храстче. Пропълзял под него и се сврял, така че да използва малкото сянка, която имало, за да се предпази от изгарящите лъчи на слънцето. Отчаяние започнало да изпълва душата му – никой не знаел къде се намира.

Точно в този момент съзрял сокол кацнал на един храст.  За най-голямо учудване на нашия човек, той проговорил с човешки глас и попитал: „С какво мога да ти помогна?”

Шокиран човекът едва отговорил: „Умирам от жажда, устата ми е пресъхнала… Нуждая се от вода, за да оцелея…”

„Погледни зад себе си” – казал соколът. „Ще видиш змия. Проследи я и змията ще те отведе до вода, която се процежда през скалите. Там ще утолиш жаждата си.”

На следващия ден соколът отново го навестил. „Как си?” – попитал го.

„Утолих жаждата си, но за да оцелея ми е нужна и храна – само вода не е достатъчно…”

„Стой мирно и почакай да дойде антилопата. И когато дойде я последвай – тя ще те отведе там където растат кактусите, с чиято сочна сърцевина ще можеш да се нахраниш.”

На третия ден соколът отново се върнал. „Мога ли да направя още нещо за теб?” – попитал той.

„Да” – отговорил човекът. „ Въпреки, че имам вече вода и храна, нуждая се и от сол, за да оцелея. Как мога да се сдобия със сол, която ми е жизнено необходима?”

„Нямай грижа за това”- отговорил соколът. „Лисицата също се нуждае от сол. Последвай я и тя ще те отведе до солените камъни, откъдето ще си набавиш солта, от която се нуждаеш.”

Човекът отново послушал сокола . Като се върнал открил обаче, че храстът, който му давал подслон е изгорял и се е овъглил целия . „Какво ще правя сега?” – завайкал се той. „Нямам подслон, скоро ще изгоря до смърт…”

Но не след  дълго прозрял, че следвайки умните животни той се научил да си набавя храна, вода и сол. Научил се как да оцелява. Започнал лека полека да забелязва наситените цветове на небето когато слънцето потъвало зад  хоризонта, съчетвайки в себе си прекрасно синьо, пурпурно и златно. Чул омайните песни на птичките в далечината и почувствал вътрешен покой и радост.

„Да ти покажа ли пътя за дома?” – попитал го соколът, който отново се появил, незнайно откъде. Човекът се замислил за миг и отвърнал: „Мисля…, че ще поостана още малко…” 

Тази история е разказана от  вдъхновяващата Sue Knight, NLP Consultant and coach, в книгата й NLP at Work.