Коучинг и НЛП

Архив на категория ‘Междуличностни взаимоотношения’

Безспорното, съзнателно или не, желание на повечето хора да контролират живота си ги поставя в опасен капан, който им дава измамна сигурност и власт над положението.

Да имаш власт над себе си означава да владееш мислите, действията, решенията, емоциите си. Такива хора съумяват да запазят хладнокръвие в критични моменти и не изпадат в дълбоки вътрешни конфликти и в отчаяние, когато нещата не се развиват по предварително начертания от тях план. Те ясно съзнават, че човек може да поеме само лична отговорност и оставя другите да поемат своята. Постигнали са вътрешен покой и особена сила на духа.

Поведението на хората, които контролират ситуацията, е съвсем различно. Те имат план за действие и конкретни очаквания. Контролът представлява задържане. Ако трябва да го изразя с метафора, това е силата, която държи юздите на коня. И нито конят е свободен да се движи, защото от него се очаква да действа под диктовка, нито водачът, който през цялото време напрегнато следи да не би животното да направи погрешна стъпка и да преобърне каруцата.

Често явление са примерно загрижените, вдигнали ръце, майки на висящите по цял ден пред компютъра и изяждащи купчина боклуци през деня тийнейджъри. Желанието за контрол от страна на майката (а не рядко и на бащата) е още по-силно, ако тя има изградени навици да спортува, харесва й да се разхожда сред природата, да се грижи за здравето си, да се храни здравословно и приема за своя отговорност да имплантира своите цели и ценности в главата на младия човек. За целта се слага лимит на времето, прекарано пред компютъра, на джобните, на телефона… – пълен контрол. И когато попитате някой родител, защо прави всичко това, той ще ви отговори, че се страхува за здравето и за развитието на детето си – би могло да има проблеми с очите, с килограмите, ще се схване, ще се довлече разни бабешки болежки,… и нещата се простират до там, че въпросният родител гледа вкъщи един разболяващ се млад човек, който един ден как точно ще се реализира – само един Бог знае и той си трае.

Всъщност работата е там, че налагащият контрол родител се страхува за себе си. За това, че той самият  или близките му, познати, приятели,  ще го обвинят за това, че не е достатъчно добър и съвестен и не се е погрижил да създаде полезни навици на детето си и един ден самото то ще е обърне с упреци срещу него и жалване заради дереджето, до което се е докарало. Другият страх е, че въпросното дете, заради привичките си, ще стане дебело, ще сложи очила, ще се превърне в един асоциален тип, който ще изложи мама или татко пред влиятелните познати и колеги… Ако същият този родител не контролираше и не налагаше волята си, а владееше ситуацията и отношенията си с тийнейджъра, щеше да признае страха си пред него, излагайки своите доводи против, да му обясни какво смята, че е добро и защо, и че е готов да му подаде ръка, ако има нужда от помощ или съвет по пътя към въпросното добро. В този разговор обаче владеещият родител оставя изцяло избора в ръцете на младия човек, като му дава ясно да разбере, че отговорността за последствията на действията му е изцяло негова (на детето). Много родители биха се възпротивили на това с довода, че едно дете не може да вземе правилното решение за себе си, защото няма нужния опит, знание… А кога ще съумее да го придобие и от кого ще се научи, питам аз. Може би когато спрем да му връзваме обувките всяка сутрин преди училище (а той вече е в седми клас); когато спрем да диктуваме по телефона на гимназиста кои точно дрехи да си облече за вкъщи и то преди да седне да яде оставения в микровълновата обяд, нагласен на необходимите за претопляне секунди, да му казваме всеки път кое копче да натисне и да изчакаме да чуем дали няма да се изгори, или да строши чинията, вадейки я от печката; когато престанем да крием сладкишите от опитващата се да отслабне девойка и всеки път да й обясняваме колко е безволева и безотговорна,… Самият контролиращ родител е контролиран от собствения си страх.

Особено съм горда с една от майките на тийнейджър, с които работя по посока отношения родители – деца, която постигна невероятен успех: от един стриктно контролиращ живота на 14-годишния си син човек (от момента на тежкото, понякога продължаващо час, събуждане, през всички дневни дейности, до голямата борба за заспиване преди разсъмване и невъзможността му да се отлепи от компютъра), тя постепенно се превърна в майка, която осъзна, че може да носи отговорност само за себе си и по този начин да предостави свободата на момчето само да прави своите избори, поетапно да поеме отговорност за всичките си действия, мисли, емоции, волности и най-вече последствията от тях. Двамата извървяха един особено болезнен и дълъг път, с цената на много рани и терзания, но резултатът е блестящ – един осъзнат и отговорен млад човек, който няма нужда от контрол, за да се справя с нещата или да търси повод да им се противопоставя , и една владееща ситуацията майка, намерила правилния път към този човек в най-трудната му възраст, освободила се от тежестта на юздите и открила, че най-важното нещо, което можеш да дадеш на детето си е любовта. И да го научиш да обича.

Ще цитирам Ботев, който казва, че пътят е страшен, но славен. И ще пожелая на света повече родители, готови да извървят този път!

Специални благодарности към

моите родители,

(които нямат никакъв шанс

да станат обект на подобен материал).

Оказа се, че нашият търсач от предишната история все пак намерил Съвършената Жена, но за негово съжаление тя също търсела Съвършения Мъж, та се разминали някак си. Нека видим какво се случва, когато пътищата на двама несъвършени, но пък обичащи се души, се пресекат, обаче… родителското тяло не одобрява половинката. Историята познава безброй странни заявления от рода:

Ø      Или ние, или той/ тя?

Ø      Ако избереш него/ нея, кракът ти да не е стъпил през прага на тази къща!

Ø      С този си избор ли ни се отблагодаряваш за всичко, което направихме за теб?

Ø      По-добре да умра, от колкото  този непрокопсаник да ми стане зет/  тази шафрантия да ми е снаха!

Ако и към вас са били отправяни подобни изречения, веригата родители-деца някъде много жестоко се е скъсала.

Ще ми се да направя уговорката, че предмет на днешните ми разсъждения са очевадно неоснователните родителски претенции, а не главозамайващото разминаване по всички нива (емоционално, интелектуално, духовно и физическо) между двамата, които, ако нарека партньори, ще прозвучи нелепо.

Ние сме невероятни щастливци, че не живеем във времето, когато бащата (под влияние на майката) е избирал най-подходящата партия за детето си. Много по-тежка и сериозна грешка от това да си назначиш някого само по CV, без да си го извикал на интервю. Макар родителите винаги да правят всичко за доброто на децата си, често избождат очи, вместо да изпишат вежди. И накрая не разбират, че грешката всъщност е в техния телевизор. За тяхно успокоение психолозите твърдят, че подсъзнателно детето се насочва към партньор, когото родителите ще харесат. Освен в редките случаи, когато от съвсем ранна възраст в семейството трайно се настанява конфликтността и поведението Ти никога не ме разбираш! като основна форма на общуване. Тогава, съвсем в реда на нещата, предпочитаният партньор ще бъда в пълен противовес с това, което родителите си представят и с трепет очакват.

Едната от причините за нехаресването на партньора е ревност. Обикновено тя се проявява от страна на родителя от противоположния пол. Никоя кандидат-снаха или зет не са достатъчно добри. Или тя ще е някоя, дето едни яйца не може да опържи и ще ми умори детето от глад; носа си не може да обърше, пък къща ще ми върти,… Или той ще е безотговорен непрокопсаник, дето само гледа за цигари да има; очите му не можеш да видиш, уж все много работел! Няма угодия. Всичкото това недоволство е продукт на страха, че вездесъщият родител ще бъде изместен, непредпочетен и ще остане сам.

Следващата причина е надценяването на собственото и подценяването на чуждото дете. Най-хубавото гардже съвсем неслучайно е приказка, влязла в програмата още на предучилищните групи. Дъщеря ми е най-прекрасното създание на света. Не мога да се примиря с това, че хубавите ябълки прасетата ги ядат! Или пък: Отгледах и възпитах най-големия джентълмен, за да му изпие мозъка сега тази клявка, дето майка й на нищо не я научила! Това, че всяка майка наистина намира своето дете за най-доброто, е в реда на нещата. Но по този начин самата тя тръгва по наклонената плоскост на инфантилизацията, не давайки му правото само да вземе решение за себе си, защото още не е напълно осъзнало каква ценност представлява самото то. А то, горкото, видиш ли, едва е навършило 29… И 49 да са, отношението пак ще е същото.

Друга важна причина за противоречие от подобен характер е различната националност, религиозна принадлежност, раса, подходяща възраст, образование, т.е. всичко онова, което е извън нормите. Без да имам претенциите, че знам всичко, но на подобни норми до сега не съм попадала. А може пък случайно някой съвсем надлежно да ги е изписал и народът масово да си ги е вкарал в ценностната система като аксиоми, а аз да съм ги пропуснала. В тези случаи вече се разиграват драмите с ултиматуми, демонстрира се готовност за отказ от детето сега чрез Фейсбук, по-рано чрез Държавен вестник, поставят се нерешими конфликти… И в 100% от случаите, които аз познавам (а те не са един и два) всичките тези клетви и заричания се разтапят в ефира, все едно нищо никога не е било, в момента, в който се появи внучето. Само ми е чудно с какви очи тогава тези родители поглеждат децата си…

Причините могат да бъдат и те наистина са толкова, колкото са и конфликтуващите родители и деца заради партньорския избор на последните. Ответната реакция на младите най-често е да наложат избора си; да изчакат на мама да й мине (защото на тате отдавна му е минало); бавно и полека да обработят почвата, без да натрапват присъствието на половинката и да дразнят недоволстващите; да обвинят  родителите си, че не са си свършили работата като възпитатели и ето-нà сега не знаят как се взема правилно решение; или в крайна сметка тотално да скъсат веригата.

Не е ли всъщност по-важно да си щастлив с човека до себе си, отколкото да се опитваш да удовлетвориш всички очаквания и претенции, да се справяш неуморно с всевъзможни критики и недоволства!? Не са ли по-спокойни и родителите, знаейки, че детето им живее в мир и любов с избора си, а не заспива всяка нощ с мисълта: как ще приеме мама това, че днес той/ тя направи нещо, на което със задоволство би отговорила: Казвах ли ти аз!? Съвети и ум всеки обича да дава. Но кой е готов да поеме отговорността или вината, когато най-великият съвет опустоши със страшна сила нещо наистина добро, което в главата на съветника се е нуждаело от основен ремонт!?

Наскоро попаднах на изследването на Брене Браун – професор в Хюстънския университет, за това как пътят към щастието минава през уязвимостта.

Чрез многобройните си интервюта, на базата на които създава и книгите си Даровете на несъвършенството, Борбата да си пълноценен и Връзки, тя открива, че в основата на това, да се чувстват непълноценни в една връзка съвременните хора, стои срамът. Срамът да признаем пред човека до себе си какви сме всъщност, и то от самото начало, заради страха, че ще го изгубим, преди да сме го спечелили. Срамът от това, ако той/ тя разбере какви сме всъщност, ние няма да сме достойни да бъдем част от неговия/ нейния стойностен свят.

Когато попитате хората какво е за тях любовта, голяма част започват да ви обясняват за любовните си неуспехи. На въпроси за междуличностните отношения, получавате отговори за липсата на такива или за вече разрушени.

За жалост това наистина е масово явление. Хората се съмняват в себе си, в потенциала си, в умението си да приемат и да обичат другия, без да кроят планове какво и как точно да променят в него. Достойнството е абстрактна идея, искреността е спотаено пожелание, а смелостта, или ще използвам думата кураж, която идва от латинското cor – сърце – достояние за малцина.

Този срам и този страх са свързани с нашата уязвимост. Всеки е уязвим. И по-добре да споделим това с човека до себе си, отколкото да страдаме заради  несъвършенството си. Да бъдем искрени, чисти, неподправени е задължително условие, за да съществува една връзка. Правя уговорката, че връзка за мен означава директно и пълноценно общуване на четирите нива – интелектуално, емоционално, духовно и физическо.

Хора, приели да бъдат уязвим и да не се страхуват от това, Брене Браун нарича искрени. Те не се страхуват от това да поемат отговорността първи да кажат: Обичам те!, да предприемат първата крачка, без да имат гаранцията, че ще получат очакваното  отсреща. Аз самата не веднъж съм писала и винаги пледирам за това да подхождаме не само към любимите си хора, а към света въобще, без очаквания, без предварителни сценарии в главите си, защото те влачат след себе си разочарования.

Уязвимостта е в основата както на страха и на срама, така и на човешкото щастие. В стремежа си да бъдем безгрешни, ние опитваме да потиснем негативните емоции, но заедно с тях потискаме и положителните, което ни причинява депресия. Ще подкрепя тези думи на изследователката, защото наистина няма как да изолираме само неприятните си емоции и да се радваме на хубавите. Ние или умеем да потискаме емоциите си, което е крайно нездравословно, или да ги изразяваме по най-асертивния за нас начин, което пък говори за нашия висок EQ.

Безкрайно трудно е да разголим душата си дори пред човека до нас. Но декларирането на нашата слабост ни дава силата да сме истински и пълноценни партньори. Ще попитате: Не рискуваме ли да злоупотреби любимият ни човек с нас по този начин? Ще ви отговоря с въпрос: Как злоупоребата се връзва с любовта във вашата глава?

Когато спрем да се срамуваме от себе си, спрем да се страхуваме, че ще ни наранят, знаейки за уязвимостта ни, наистина ще започнем да живеем пълноценно – да обичаме повече, да се отнасяме по-добре към себе си и към и хората до нас и тези в нашия стойностен свят. И в замяна ще получим същото отсреща. Ако сме част нашата връзка.

Дали има някой, през чиято глава никога не е минавала фразата Той (тя, те… и изобщо някой друг) е виновен!?

Ако сте се почувствали отхвърлени, изоставени, унизени или предадени от някого, или несправедливо обвинени, най-нормалната реакция да изпитате гняв към този човек. Идеята да му простите ви се струва абсурдна, защото всъщност вашето желание е точно обратното – да го накажете, да прехвърлите вашата болка върху него – виновника! Чудесен начин да нахраните егото си. Но какво печелите всъщност? Това не е нищо друго, освен НЕпоемане на отговорност от ваша страна. Звучи малко объркващо, знам.  Вие не изваждате проблема извън себе си, за да се саморазправите с него, а само го споделяте с някой друг, заставяйки го да поеме тежестта за случилото се. А замислили ли сте се дали тoва обвинениe няма тясна връзка с ваш страх да не бъдете вие обвинени в това, в което обвинявате? Примерно: Ти си виновен аз да се проваля в това си начинание, защото те послушах и сега пак ти си причината да се чувствам толкова зле! Въпросният виновник ангажирал ли се е с поемането на отговорност за вашите действия и непременното им довеждане до успешен финал? Сега помислете колко често сте давали съвети, които извадени от вашия личен опит не са свършили работа на посъветвания. Или да сте чували: Защо те послушах!?

Всъщност цялата обвинителна и яростна драма идва от там, че ние сме особено склонни да се самообвиняваме за щяло и нещяло. И никога не ни минава през ума да се научим да си прощаваме. Процесът е дълъг, болезнен и не винаги се получава точно както го искаме. Но си струва да опитаме, защото гневът и ядът (две сходни отрицания) са най-силно разяждащите ни емоции, оставящи големи поразии след себе си. Започнете с въпроса в какво всъщност обвинявате другия. След това си спомнете кога сте отправяли подобно обвинение към самите себе си, от какъв мотив сте били водени. Помнете, че всеки има право да изпадне в подобно състояние, което не означава непременно, че сте лош човек. Това е начинът да се пъхнете в обувките на другия, да видите света през неговите очи и да разберете какво го е накарало да постъпи така.

Отказвайки да простите, вие вярвате, че наказвате другия. Нищо подобно обаче. Вредите единствено на себе си. Това ли искате всъщност!? Ако е така, нито аз, нито който и да било друг, не бива да имаме нещо против волята ви.

Накрая бих искала да ви споделя етапите да се помирим с другия и да простим на себе си, на които съм се научила от Лиз Бурбо.

Емоция/ обвинение

Как си се почувствал, обвинявайки някого в нещо?

Отговорност

От какво си се страхувал за себе си? Какво си очаквал от ситуацията?

Помиряване

Постави се на мястото на другия (в НЛП наричаме това влизане във втора позиция), проумявайки, че и той е имал същия страх като теб.

Прошка към себе си

Развий съчувствие към тази своя част, която е обвинявала другия.

Желание да изразиш себе си

Провери как ти действа мисълта да отидеш да говориш с другия човек Ако се  колебаеш, това е знак, че втори и трети етап още не са извървени. Дай си време, за да успееш.

Да се видиш с другия

Сподели с човека какво си преживял и попитай дали той те е обвинявал някога в същото.

Връзка с родител

Спомни си кога ти се е случвало нещо подобно с родителя от същия пол като човека, с когото си преживял тази емоция. Хубаво би било да минете етапите и с него. Ако не е сред живите, това може да стане и чрез медитация.

УСПЕХ!

Задавали ли сте си въпроса какво всъщност представлява интимността в една двойка и изобщо в човешките взаимоотношения?

Когато съм питала повечето хора, с които се срещам и контактувам, отговорът в 90% от случаите е бил: хубав секс. Да, интимността не непременно изключва сексуалността, но съвсем не e същото. Двете неща могат да съществуват абсолютно независимо. Да не говорим, че в главата на тези, които схващат интимността преди всичко като доверие, сексуалният акт е правене на любов, а не (само) необходимо физическо и здравословно удоволствие. Интимност може и да има между двама души без физически отношения, както и обратното. За много хора такова чудо като платоническо приятелство между мъж и жена няма. Но всеки има право да робува на ограничените си вярвания, само защото той самият не е способен на подобно.

Интимността е взаимното даване на възможност за пълно себеизразяване, водещо до развитието на двамата партньори. Тя е истинско доверие, неподправена искреност, пълно разбиране, безрезервна любов, както и правото на всеки да бърка и да се учи от това, без да бъде осъждан или непрекъснато преценяван.

Жалкото е, че хората са склони да споделят и да доверяват изключително лични неща, засягащи тях самите и партньора им, на всеки друг (дори на случайно срещнат непознат на път), но не и на самия партньор. Сковани от страха да не бъдат разбрани погрешно, да не бъдат отхвърлени, изоставени, унижени и знам ли още какво, те се лишават от удоволствието да изживеят наистина пълноценно една връзка.

Как би изградил интимност някой, който пред приятели говори как дните на половинката са преброени, кълне се, че никога повече не би допуснал подобно отношение, защото то погазва ценностите му, вече му се повръща от капризи и тероризъм… и в следващия момент, когато телефонът звънне, същият този категоричен човек сменя тона от разярен лъв на невинно котенце и хуква презглава към допреди секунди отрицавания субект!?!?

Вярно е, че шансът всеки да си намери половинката е 1 към 6 милиарда – минимален, но възможен! Тогава нещата се случват с невероятна лекота, от самосебе си, и наистина са прекрасни. Когато обаче попаднете на човек, с когото все пак не сте само и само, за да не сте сами, положете заедно усилие да вървите един към друг, да имате смелостта именно на този човек да доверите себе си, да се разгърнете, да обичате, без да имате определени очаквания, да си говорите и да се чувате, признавайки, че именно по този начин се развивате един друг и че интимността, като дълбоко емоционално преживяване, е наистина в основата на вашата връзката.

Успех!

По време на последните ми тренинги, а същевременно и на няколко терапевтични сесии с клиенти  ми беше напомнено колко важни са нещата, по които си приличаме и различаваме когато сме  встъпили в някакво взаимоотношение. Освен това попаднах и на този прост модел, който по някакъв начин предлага своебразна проверка за всяка една връзка, било то в личен или бизнес контекст.

Знаем, че приликите в „картите” (начина, по който се възприема света) на двама човека подобряват взаимоотношенията им, а разликите в тях създават възможности  да се научи нещо ново или са източник на конфликт, в случай, че разликата се възприема като неприемлива. Вземайки предвид това може образно да се покаже развитието на една връзка:

Първа фаза: Период „Меден месец”

И двете страни са фокусирани върху нещата, които споделят, които ги държат заедно. Това могат да бъдат споделени преживявания; хора, които познават; места, умения, навици, интереси; роли в работата, в семейството; еднакви вкусове по отношение на храната, музиката, изкуството, почивката, чувството за хумор, времето, поддържането на ред и чистота, парите. Обикновено тези елементи формират основата на едно силно привличане. Вярванията и ценностите, които споделят индивидуално двете страни, често са възприемани за нещо дадено и не се поставят под въпрос.

В началото различията не се вземат предвид, омаловажени са и/или пренебрегнати. Целият фокус е върху връзката.

Втора фаза: Период на баланс

По време на тази фаза, връзката между двамата е станала стабилна, работеща и доверена. Пак около този период двамата участници са добронамерени и започват да опознават различията, които неминуемо съществуват, със съзнанието, че те могат да бъдат поддържани здравословно. Фактически тези различия са добре дошли, особено ако това води връзката към нови територии на споделен опит – 1+1=3. Различията  запалват искрата на идивидулността и креативността, могат да бъдат източник на обожание, особено ако са допълващи.

Дори и ако различията предизвикват някакво несъгласие, това би могло да се разглежда като тестване на връзката и да се открие, че тя е достатъчно силна, за да устои. Различията не се разглеждат като заплаха. Те се нагаждат едно към друго и се разглеждат позитивно. В случаите когато вредят, двете страни се стараят да ги избегнат, да се справят  тях или да ги заменят със съществуващи ценности – „Никой не е съвършен.”

Трета фаза: Повратната точка

Тук различията повече не се избягват или двете страни не се опитват да се приспособят към тях. Продължителното им присъствие е преминало прага на търпимост на другата страна, като възможни причини са увеличената им честота, проявяването им в друг контекст или нивото на толерантност на  страната е претърпяло промяна. Възможно е  това поведение  да не се счита за приемливо повече или пък самата тя се е променила и търси нещо друго.

И ако това не бъде изразено направо,  към тях се прибавят и всички други малки различия – дразнещите маниери по време на хранене, прахосването на пари, нерешителността. Всичко това опасно се превръща в емоционално  врящо гърне и шансовете за раздяла се увеличават. Способността да се справят  ефективно с това и да се постигне здравословен компромис, удовлетворяващ и двете страни е съществено за оцеляване на връзката.

Четвърта фаза: Край

През тази фаза неизбежното започва да се случва. Изчезват филтрите за подобност. Другата страна започва да отбелязва всички аспекти, които са различни и нежелани – нещата, която другата страна не прави, начина, по който другата страна не мисли, какво не чувства, какво трябва да казва, как трябва да се държи. Всяка прилика сега се счита за случайна или присъстваща по право.

Различията превъзхождат приликите. Появява се възможността за раздяла. Въпрос е единствено на време и подходяща причина.

При условие, че не живеем в свят на клонинги и че целия свят е пълен с различия, тази развръзка може да бъде избягната и спадовете и подемите могат да бъдат използвани да се заздрави връзката дори още повече. Хората израстват и се развиват в различна степен и с различна скорост. Така че не всичко е изгубено!

Много зависи от това как двете страни се справят с различията, а също така и от стимулите, които ползват, за да запазят връзката:

1. ПРИЗНАВАНЕ: Двете страни трябва да признаят, че съществуват различия. Тук е важно това да бъде взаимно, а не само едностранно мърморене: „Бедата в теб е, че …” И тази взаимност произтича от това, двете страни да признаят, че са в една цялост, наречена „връзка”, която има свой собствен живот и се нуждае от грижи. Възможно е, единият от партньорите да бъде по-предразположен към тази дейност и доста често му се вменява цялата отговорност за поддържане на връзката. Приемането на връзката като даденост може да доведе до истинска беда погледнато дългосрочно. И когато другият партньор чуе фразата „Трябва да поговорим”, може да изпадне в състояние на бягство, борба, пасивност – да реагира като си тръгне, като вдига скандали или омаловажава разбиранията на другия; или като се отдръпне и откаже да дискутира „това” или пък се съгласява на всичко само и само да се приключи с разговора, а след това не предприема нищо.

Досадните различия трябва да се превърнат във взаимна отговорност, за да има някакъв шанс връзката да бъде здрава. Проблемите могат да бъдат преодолени ако  двете страни поемат еднаква отговорност и се грижат за резултатите. Фактически тази споделена отговорност към общата цел предоставя силен допълнителен фактор, по който си приличат. Ако това не се случи, с времето различията в начина, по  който се справят с проблемите може да забие още един гвоздей в ковчега.

2.ВЛИЯНИЕ на различията: Всяка страна трябва да признае влиянието на различията лично върху себе си. И това трябва да бъде ясно изразено, а не просто да бъде поредното оплакване, неизказано докрай недоволство, или пък поредната битка, отдръпване в мълчание, или отсъствие. Независимо от вродената склонност към такова поведение, да се признае  затрудненото положение е умение, което може да бъде научено:„Случва се следното. И когато това се случва, аз чувствам Х и си мисля У.”

Може да се окаже така, че само единият от партньорите да намира различията за проблем, докато другия, поради някаква причина да омаловажава тяхното значение. Ако случаят е такъв,  може да се подходи по следния начин: „Това за мен е толкова неприемливо, колкото Х за теб.” Тук трябва да изполвате примери с еднаква степен на важност.

И  ако тук има ясно изразено намерение за разбирателство, то това може да  заздрави връзката. Но бъдете внимателни – може да бъде и просто шикалкавене и ако поведението не се промени и не се изрази в стремеж към постигане на резултати, тогава очевидната разлика в намеренията отново ще отвори реални проблеми в бъдеще.

3. ЖЕЛАНИ РЕЗУЛТАТИ:  Разговорите трябва да водят до там, че всяка страна  да има яснота какво иска самата тя да постигне като реултат от дискусията. Как двете страни ще разбират, че вече постигат това, което искат и че е налице нещо различно? Какво ще бъде доказателството? Промените могат да бъдат относно това какво е свършено или какво повече няма да се случва –„боклукът е изхвърлен”, „сметките са платени”, „докладите пристигат навреме”,”имената са включени в мейл листата”. Или пък промяната може да се състои в разликата как едната страна се отнася към другата – интересува се повече, критикува по-малко, забелязва какво другия прави добре, приветства успехите му, включва го в дискусиите и плановете си, представя го на други. Или пък промяната може да бъде значителен обрат в разбиранията – приноса се цени, признават се  силните страни на другия, преустановява се състезанието,   различията носят радост, признава се ценността им, търсят се начини за изглажадането им.

Често подобни дискусии могат да костват емоционално много и на двете страни. И ако по някакъв начин, това подновяване на намеренията, свърже наново двамата с първоначалните причини да бъдат заедно, тогава то може да бъде вдъхващо живот и стимулиращо. Тази инвестиция на енергия, фактически би могла да ги изведе на по-високо ниво на свързаност и към по-силно чувство на принадлежност към цялото.

Дискусията може да има предистория и да е част от повтарящ се периодично модел на поведение. Тя може сама по себе си да служи като клапан за изпускане на парата, особено за този, който повдига въпроса. В такъв случай това едва ли ще доведе до крайна промяна, по-вероятно е  само някакъв временен период на подобрение.Двете страни могат да целят несъзнателно печелене на време или се надяват проблемите да изчезнат от само себе си.

Как ще бъдат избягвани неприятностите, как ще се напасват един към друг или как ще надмогват състезателността, ще зависи доколко и с какви компромиси са готови да живеят двете страни, съзнателно или безсъзнателно.Може би има много причини, положителни намерения и вторични ползи от поддържането на някакво очевидно незадоволително поведение.

Спойката, която крепи връзката в добри и лоши времена, може да бъде забележително гъвкава. Например тя може да бъде основана на прозаичната важност на брачните клетви, на  високото ниво на отдаденост към организацията, която стои над отделните личности или на важността от поддържане на приятелство, просто защото то продължава от край време.

Но така или иначе спойката не дава гаранция, че връзката може да издържи фундаментални промени. За много бракове възможно е ролята на спойка  да играят децата, ипотеката, социалната група, споделените дейности. Тези връзки могат да станат доста несигурни когато децата напуснат дома, разрешат се финансовите проблеми или единият партньор престане да извършва определена дейност или открие нещо по-вдъхновяващо.

В бизнес контекст спойка може да бъде изначалната диференцираност между двете страни – ментор и ученик,  лоялност към една и съща кауза, признаването на заслугите и наградите. Тази спойка започва да се пропуква когато се окаже, че краката на ментора са глинени или „подчинения” осъзнава, че има способността да надмине своя „герой”; когато има промяна на наложената култура в организацията  и ценности, които са били базисни не се споделят вече; или когато източниците на признание пресъхнат.

В приятелските връзки спойката често са споделените обстоятелства – майки на малки деца, хора, които не са обвързани, работещи сходни професии; или може да бъде споделени интереси, хобита, спорт, интелектуални търсения; или пък хора,  търсещи нещо друго извън техните лични връзки.

Силата на спойката е зависима до голяма степен и от интензитета на емоционалната инвестиция направена от единия или двамата партньори. Колкото по-малко емоции са вложени, толкова по-възможно е приятелството или връзката да оцелеят при промяна в обстоятелствата.  Когато това не означава твърде много, хората се притесняват по-малко.

Взаимоотношенията представляват динамична естествена цялост с техен собствен живот. Те могат да променят природата си. Могат да бъдат засегнати от външни обстоятелства и вътрешни промени. Взаимоотношенията са отговорност и на двете страни. Следователно и двете страни имат интерес да отделят внимание на тяхната здравина и да следят за нивото на благосъстоянието им.

Взаимоотношенията могат да се прекратят внимателно или болезнено. А могат да останат живи и разцъфтяващи. Това е въпрос на избор и желан резултат.

автор: Fran Burgess, превод със съкращения

Всеки жив организъм на земята има естествена нужда от пространство, за да живее и да се развива. Липсата на такова е противоестествена и води до биологичния край на засегнатото същество.

Човекът се нуждае от физическо, емоционално и умствено пространство. Физическото са домът му и неговият личен кът там – стаята му, леглото му, бюрото му; работното му място; здравето му, храната му. Емоционалното пространство представлява желанията, целите, ежедневните избори, които прави, близките му, приятелите, усещането му за красота,… Умственото пък са мислите, вярванията и страховете, знанията и не на последно място моментните на усамотение, от които всеки има нужда, за да си направи инвентаризация и да продължи напред.

Вероятно понякога ви се случвало да мислите, че това няма как да стане, особено живеейки или работейки с хора, чиито нужди са абсолютно различни. Примерно децата с бойни викове обръщат къщата с краката нагоре, когато имате нужда от тишина, за да си починете; не харесвате приятелите на партньора си, но той държи  на всяка цена да присъствате на общите им срещи; някои от хората, с които живеете, обичат да си складират разни вещи и, според вас, ненужни боклуци, както прави Гоголевият Плюшкин, а вие сте от тези, които изхвърлят всичко, което в момента не влиза в употреба.

Заявяването и отстояването на личното пространство се възпитава от ранна детска възраст. Но тъй като родителите обикновено залитат към една от двете крайности – пълен контрол над детето или да прави каквото ще! – а да не забравяме, че единици са тези, които дават личен пример в тази насока, мисията придобива почти невъзможен характер. Та асертивните хора, усетили неизбежната необходимост от лично пространство, трудно успяват да се наложат в един объркан и нездравословен свят.

Причините, поради които не смеем да заявим себе си са няколко:

Ø      изпитваме страх да не ни помислят за егоисти или да ни отхвърлят;

Ø      чувстваме се виновни, че искаме нещо за себе си;

Ø      мислим, че да обичаш някого, означава да му позволим всичко, включително и да ни обсеби пространството;

Ø      самите ние не уважаваме чуждото лично пространство. Как тогава другите да уважат нашето?

Това умение при животните е особено силно развито и е основната линия в тяхното оцеляване и развитие. Нарича се територизъм. Същото е и при хората, но ние действаме далеч по-сложно, опорочавайки всичко с много мисли, страхове, ограничени вярвания.

Обвиненията към нас самите или към другите, както и незачитането на лично пространство не водят до никъде.

Нуждата тръгва от дълбоко вътре в нас и само ние можем да я инициираме и удовлетворим.

Като начало можем да си напишем на лист кое е важно за нашата физика, емоция и ум.

После вземаме решението да изградим собственото си лично пространство. Обсъждаме го с хората, с които живеем, давайки им пълното право да предявят своите нужди (да ги напишат и да изградят своето лично пространство) и заедно стигаме до пресечните точки, от които никоя от страните не страда. Ако някой от вас прегази безцеремонно ценностите на отсрещната страна, моля опитайте с друг…човек.

Разбира се вашето заявяване и напасването ви с останалите, няма да се получи за ден и от раз. Това е един трудничък процес, изискващ търпение и разбиране и от двете страни. Дайте си правото да грешите понякога и вижте как следващия път да бъдете по-добри.

Знайте, че всеки човек е уникален и има правото на различни от нашите нужди. Отговорността да удовлетворяваме собствените си е наша. Благоразумието да уважаваме чуждите – също. За всяко живо същество има място под слънцето и въздух, който да диша. Същото е и с личното пространство. Хармония има само там, където всеки е постигнал своята и я е напаснал с тази на другия.

В края на февруари публикувах материал за това какво търсим в една връзка, в който имаше и препратка към любовта за цял живот. Рационално ориентираните хора вероятно биха погледнали с насмешка на това, но не са единични случаите на срещналите половинките си, с които живеят щастливо и безоблачно, докато един ден…

Разбира се не е задължително приказката да продължи така, но в последните няколко месеца подобните случаи, на които попаднах, зачестиха неимоверно. Няма защо да се заблуждаваме – масовата практика е успокоение, водещо към превръщането в навик и на най-романтичната връзка. Изключения винаги има. Но именно залегналата в правилото скука и/ или нежеланието за поддържане на огъня правят от синусоидата на човешките взаимоотношения прав лъч, сочещ безкрая .

Колко често ви се е случвало ваш познат (или ако вие сте попадали в такава ситуация) да изпада (понякога) в объркващи терзания и драми, преди да стъпи в брак: Дали това е подходящият човек? Сред моите няма изключения (и при мъжете, и при жените). Факт е, че не са много хората, които знаят какво точно искат, още по-малко са тези, които знаят как да го постигнат, а на пръсти се броят онези, които действат, за да го сбъднат.

При всяка продължителна връзка, дори най-ползотворната, се стига до точки на насищане, в които всичко ново и различно от добре познатото привлича вниманието със страшна сила. Появилата се провокация, разклаща още повече и без друго нестабилните в тези моменти психика и емоция. Сред кълнящите се до вчера във вечната любов и застъпници на щастливия живот с точната половинка се прокрадва идеята: Ами ако новият той (новата тя) е по-подходящ(-а)? И се започва една инвентаризация на чувства, една непрестанна атака на мозъка с не винаги подходящи въпроси, на които най-често няма отговори… Най-добрият начин за излизане от ситуацията е индивидуалният подход, който може да ви осигури само добър специалист. Но ако предпочитате да се доверите на себе си, ето няколко задачки, чиито решение определено ще ви помогне.

• Отговорете си на въпроса какво всъщност търсите в новия човек: съпруг(-а) или просто любовник(-ца). А кое от тези двете е по-скоро настоящият ви партньор? А вие от какво имате нужда?
• Кой от тях е подобен на вас – имате сходни характери, интереси, навици, светоусещане,… и кой е вашата противоположност, с която се допълвате, но си дайте сметка дали това привличане на противоположностите не е разрушително.
• С кого от двамата (двете) си пасвате на всички комуникационни нива: интелектуално (Дълго се бунтувах срещу заявлението на бабата на моя приятелка: Среднист с висшист работа нямат!, но по-късно разбрах какво точно е имала предвид), емоционално (дали ви вълнуват, радват, тревожат едни и същи неща), сексуално (чувствате се истински и спокойно можете да изживеете всичките си фантазии) и духовно (ниво ценности и убеждения)?
• Кого обичате и в кого сте влюбен(-а)?
• Кой ви дава чувство на сигурност, уважава това, с което се занимавате, вашите интереси и търсения, не би ви подложил(-а) на физически, емоционален и духовен глад?
• Къде сте повече вие самите и къде се налага да играете? Как се чувствате по-добре?
• С кого се чувствате пълноценни и с кого правите компромиси?
• С кого сте надскочили стъпалото на първичния интерес, който е най-честата причина за изпадането в подобна ситуация, и с кого се развивате взаимно?

Задайте поотделно тези въпроси на разума си, на сърцето си, на душата си и разбира се на тялото си. Запишете отговорите си. Оставете ги да преспят и поемете по вашия път в лабиринта. Знайте, че не сте единствените, попаднали в него и бъдете сигурни, че ако настоящият ви партньор ви дава (почти) всичко, от което имате нужда, вярвате, че той е вашата голяма любов, но в един момент някаква досадна скука се е настанила помежду ви, не посягайте веднага към спасителния пояс, колкото и примамлив да ви изглежда. А какво ще стане, ако ви подадат втори, трети и т.н. пояс и всеки следващ ви се струва по-сигурен и по-подходящ? Ако обаче цялото ви същество крещи: Помощ! Давя се!, не чакайте морето само да ви изхвърли на брега, при това живи и невредими. Никой няма да се погрижи по-добре за вас от вас самите.

УСПЕХ!

Най-често задаваните въпроси на тренинг за конфликт са:

• Правилно ли съм постъпил(-а) в тази ситуация?
• Какво трябва да направя, ако…?
• Правилно ли е да изливам всичките си емоции, когато ме връхлетят, или  е по-добре да ги скривам?
• Правилно ли е в конфликт да защитавам кауза, с която не съм съгласен, но дългът ми го изисква?

Добре е да знаете, че няма правила, няма рецепти и няма специалист, който да ви каже: В тази ситуация ще действаш така! – и това действително да работи. Една ситуация може да се повтори, но нейната предистория и участници всеки път са различни, ще пораждат различни емоции и затова да се определи правило за действие звучи някак нелепо.

Всеки човек разполага със спектър от 5 вида поведение в ситуация на конфликт. И всеки вид е различно развит: към един или повече от тях той има силна склонност, докато друг може да е почти напълно закърнял. За да боравим приблизително еднакво добре и с петте, се налага умишлено да се вкарваме в ситуации, за да тестваме различни видове поведение. Всяка ситуация изисква своя подход. Ние решаваме дали ще я изгубим или ще спечелим. Но едно поведение не може да се окаже винаги печелившo.  Не може само да викаме или само да отстъпваме. Това говори за нежелание за развиване на потенциала. А у всеки от нас такъв дреме и чака удобния момент да го събудим, за да заработи в наша полза.

Предлагам ви петте вида поведение и техните характеристики. Изборът за тяхното приложение в практиката е изцяло във вашите ръце и глави. Определено новият тип поведение, различен от доминантния ви, с който решите да експериментирате, няма да се понрави или ще изненада околните. Иначе пък рискувате да си останете предвидими, а това е скучно.

Бъдете различни, бъдете интересни, бъдете изненадващи!

Но преди да ви напиша за различните стилове на поведение, нека ви приложа самия тест. Когато експериментирате, и ако смятате, че опитите ви са успешни, резултатът всеки път трябва да е различен.

Степените са:

1- не се отнася до мен

2- понякога се отнася до мен

3- определено се отнася до мен

Подходи:
I – силов (аз печеля – ти губиш)
II – сътрудничество (аз печеля и ти печелиш)
III – компромис (еднакъв процент печалби и загуби)
IV – отстъпване (аз губя – ти печелиш)
V – отбягване (аз губя и ти губиш)

Нанесете точките, които имате за всеки един въпрос, за да се образува балът за отделните подходи.
Високият бал по една или две от скалите показва предпочитанието и степента, в която изследваното лице използва с лекота този стил. Колко повече стилове лицето има в своя репертоар от стратегии на поведение при конфликтни ситуации, толкова повече ефективността на работа му е по-висока.

СИЛОВИЯТ ПОДХОД = поведение АКУЛА или АЗ ПЕЧЕЛЯ – ТИ ГУБИШ е характерен за хората, които най-често попадат в графа конфликтни. Това са холерични типове, които трудно овладяват емоциите си и избухнат ли веднъж, могат да пометат всичко по пътя си. Те не отстъпват от позициите си и държат на своето мнение. Рядко се вслушват в аргументите на отсрещната страна и не правят усилие да разберат другите гледни точки. Често прекъсват събеседника си, опитват се да се наложат с всички средства, използват авторитета си, акумулират напрежение.

Този тип поведение е печеливше, когато нямате време за обсъждане на даден проблем и трябва авторитарно да наложите решението си. Когато се окажете между чука и наковалнята и двете страни не могат да бъдат убедени по друг начин, освен чрез вашето налагане на мнение.

Нямате полза да сте акула, ако опонентът ви също е. Помните поговорката По-умният отстъпва! Не можете да разрешите конфликт в своя полза с това поведение, ако търсите съдействието или зависите от висшестоящ. Както вие не чувате, докато викате (и дори като млъкнете), така и вас не ви чуват. Имайте предвид, че всяко физиологично състояние трае само 20 минути. Ако вие решите да му дадете restart, изборът е ваш! Последствията – също.

СЪТРУДНИЧЕСТВОТО = поведение СОВА или АЗ ПЕЧЕЛЯ – ТИ ПЕЧЕЛИШ е най-зрялото поведение. Единици са тези, при които този тип е водещ по рождение. Той изисква дълбока емоционална и интелектуална зрялост. Характерен е с това, че хората, които с лекота боравят с него, са в състояние да поставят проблема на масата и да седнат с противника си от една и съща страна на тази маса, за да го разрешат заедно, а не той да седи между тях. Само така няма да има губеща страна. Коефициентът на емоционална интелигентност на този тип хора е близък или равен на максималния. Това е единственият тип поведение, при който няма ощетени и няма отрицателни характеристики.

КОМПРОМИСЪТ = поведение МЕЧЕ или ЕДНАКВИ ЗАГУБИ И ПЕЧАЛБИ е поведението, към което се прибягва най-често. Едната страна е склонна да отстъпи от позициите, ако и другата направи същото. У противниците не остава чувството на едностранна загуба. Всеки знае, че прави крачка назад в името на общата цел, но това не го кара да се чувства зле, защото тази крачка е и за двете страни. (Аз заради тебе…, но и ти заради мене (или аз -  на тебе, ти -  на мене…  и така сме квит. Няма прецакани.) Тук също се изисква немалка зрялост. Поведението тип тропащо ревящо момиченце в магазин за кукли няма да убеди противника ви да ви купи куклата, дори да му обещаете, че като излезете, ще му вземете сладолед. Хладнокръвието и по-твърдият тон вършат чудесна работа, когато предварително сте си дали ясна сметка, че сте готови на малка жертва и ще помолите за същото противника, независимо от неговата предварителна настройка.

ОТСТЪПВАНЕ = поведение ЛИСИЦА или АЗ ГУБЯ – ТИ ПЕЧЕЛИШ (другата фраза за това поведение е Ще те убия с ласкателства!) е характерно за хората, които не обичат шумотевицата и отрицателните емоции в конфликтна ситуация. Те често потискат собствените си желания и емоции с цел да угодят на другите. Така рискуват (особено в една двойка) да станат безкрайно скучни и безинтересни и да бъдат приемани като хора без собствено мнение. Сигурно често сте чували себе си или някой да казва: Ама, разбира се, ще стане както искаш. Ти знаеш най-добре. Само мир и любов да има! Ако това се практикува постоянно, вече става въпрос за липсата на всякакво себеуважение. Помислете добре какви ползи ви носи това…

Има обаче ситуации, които налагат такъв тип поведение, онези, за които се казва, че не е уместно да риташ срещу ръжена. Привидно заетата позиция на жертва в случая съвсем не е безобидна или случайна. Жертвата много добре знае, че в друг един момент би могла да напомни за това, че е прегазила убежденията си. Това е поредният тип емоционално зряло поведение. Препоръчително е това поведение да се използва понякога. Вероятно си спомняте фразата на Софроний Врачански Преклонената глава сабя не я сече! Помнете, че имате 1 глава и тя може да бъде отсечена само веднъж. Как ще живеете, ако ви я резнат още при първото ви поведение на акула?

Неслучайно поведението носи името лисица. Тя е съобразително, но достатъчно хитро същество, което винаги знае от къде ще му дойде ползата и кога трябва да направи реверанс. Използвайте с добре премерен финес това поведение    и не го приемайте като генерален личностен стил.

ОТБЯГВАНЕ = поведение КОСТЕНУРКА или АЗ ГУБЯ – ТИ ГУБИШ спокойно бихме могли да наречем и поведение щраус – скриваме си главата и проблемът изчезва. Да, ама не! Най-губещата тактика от всички възможни е именно тази. Да избягаш от проблема, означава само да си го носиш още известно време със себе си. Склонни ли сте да се движите опасани дълго с колан с експлозиви? Така рискувате да гръмнете самите вие. Ако противникът ви не ви е в обсега, нищо няма да му се случи, но и той ще е загубил спора поради това, че не се е състоял. При конфликтите, за разлика от спорта, има служебни загуби, а не служебни победи.

Веднъж възникнала проблемната ситуация, тя не избледнява с времето, не изчезва. Просто съберете куража да я сложите на масата. А от там насетне как ще разположете силите около самата маса… всичко е във вашите ръце!

УСПЕХ!

МРЪНКАНЕТО – ВСЕНАРОДНО БОЛЕСТНО СЪСТОЯНИЕ
• Леле, колко зле изглеждам днес, като пребита съм!;
• Супер ми се спи, изобщо не ми се бачка!;
• Егати и ненормалните хора, всички са луди, писна ми!;
• Абе, идиот, къде караш бе, боклук такъв! Я си стой си в платното!;
• Аман от недоволни, пречиш ми и ти, не разбираш ли?;
• Пак няма да ми стигнат парите, цял живот ли ще съм беден!?;
• Глей го тоя – няма такъв смешник, кара си мерцедеса и се мисли за велик, ама е грозен и ще си го получи рано или късно.;
• Айде пак опашки, няма да се оправи в тази държава!;
• Тези сега и те с техните проблеми, аз мене си не мога да оправя – гледай само каква сметка за телефон имам, ама тя майка ми е виновна за всичко.;
• Уф, тоя моят мъж е супер заспал, пак е оставил алармата и трябва да тичам да му оправям бакиите!;
• Няма хляб днес, в целия квартал няма – всички питат и аз какво да има кажа, вместо да има работа, ще се намери кой да ти спъва бизнеса постоянно…

Дали на никой покрай нас не му се случва нищо добро или просто много хора често имат кофти ден? Ако се замислим, голяма част от онези, които все бълват подобни на горепосочените фрази, не са сърдити на себе си. Те просто си намират причина във всеки и всичко наоколо, за да си прецакат деня още със ставането. Истината е, че всички мрънкаме. Но ни дразнят другите и техните дразнения. За нас може!

А защо всъщност се дразним всички. Дразним ли се или вече мрънкането е станало начин на живот и стил на комуникация. А като мрънкаме, разбираме ли се, подкрепяме ли се след това или просто убиваме време и симулираме мисловна дейност? Като си дадем отговор на всички тези въпроси, излиза, че всички сме сериозно болни от една диагноза – синдром на вечно мрънкащия гражданин! Ами да, какво пък? На някой да вредят многото ни излишни приказки? Не, нали? Мрънкаме си, обаче не осъзнаваме, че това нанася вреди не само на нервната ни система, но и на мозъка. Реално погледнато мрънкането е мисловна и словесна дейност, но общо погледнато безсмислена и безрезултатна. Щом е безсмислена, то макар и да не е от физическа гледна точка вредна, тя води до масово оглупяване. А не ви ли се струва често, че всички около вас са супер глупави и вие сте единственият умен понякога!? Хайде, не казвайте, че е прекалено?! Всеки е попадал в подобна ситуация, в която светът не е на неговото мнение и всички са криви.

Като заговорихме за болест, би трябвало да търсим лечение, нали? Какво лечение би било адекватно да бъде приложено срещу мрънкането? Някой ще отсекат – ами, активна дейност, т.е. не само приказки, ами и дела. Да, ама това е свързано с опорно–двигателния апарат, а много от нас страдат и от други неизлечими болести като – мързел, липса на амбиция и организация, постоянен дефицит на желание за каквото и да било. И какво – излиза, че сме болни, ама няма как да се оправим, защото няма кой да ни оправи и защото не ни е наред всичко и защото….
По материали на BETA PressClub

Всяка конфликтна ситуация има 3 страни, които не могат една без друга.

СПАСИТЕЛ
ЖЕРТВА
НАСИЛНИК

При влизане във всяка една от 3-те роли има ползи, но за ЖЕРТВАТА те са най-много. Всички мрънкалници, които разгледахме горе, са жертви. Те нямат вина за нищо случващо се с тях и покрай тях. Целият свят носи отговорността за тяхното нещастие, всички злини им се стоварват отвън, а видиш ли те са толкова мили и хрисими, че просто да се почуди човек как пък точно на това беззащитно и благо същество му се стоварва всемирната гадост. Освен това жертвата получава внимание, съпричастност, грижовно отношение.

За да осъществи намеренията си (да се въплъти добре в ролята си), жертвата има нужда от НАСИЛНИК – оня ужасен човек, който е виновен за нейното окаяно положение. Насилникът обаче, пристъпвайки с агресия (или с гняв) към въпросната особа, също има ползи. Той разрежда напрежението, изхвърля отрицателните емоции и се освобождава, за да бъде продуктивен в следващ момент. Той също не носи вина или отговорност за поведението си, по простата причина, че живее в привидно добра хармония със себе си и със света и е добър човек, но видиш ли все ще се появи някой недомасленик, който да го извади от равновесие и да причини това негово излизане от кожата му. Жертвата е виновна! Т.е. и насилникът не търси вина или отговорност в себе си за поведението си. Гадостите, както и при жертвата, са външни фактори.

След като здраво са се спречкали двата върха на триъгълника и се чувстват ужасно, те имат нужда да споделят това си преживяване с трета, независима страна. Тук на помощ вече идва СПАСИТЕЛЯТ. Единствената облага за този субект е тази, че жертвата и насилникът го карат да се чувства ценен, важен, значим. Никой друг, освен него, не е в състояние да ги разбере, да ги изслуша, да им влезе в положението. Натъпкан с достатъчно душевни отпадъци, спасителят, ако не знае как самият той да разреди, в един момент се разпада. Най-малкото защото един мрънкалник, бил той жертва, или възприемащ се като жертва насилник, не искат съвет от него, не търсят мнението му, целта му е не да се реши проблемът, а просто някой да го слуша, без да го прекъсва, без да го пита каквото и да било, т.е. някой, който 100% да отрази неговия негативизъм и да му каже, че е абсолютно прав да се ядосва.
Спасителят за жертвата, ако тя е жена, най-често са приятелките, с които заедно да посъскат срещу насилника. А за мъжете – или приятелите в бара, с които спокойно можеш да се напиеш, или любовницата.

Рано или късно интелигентният човек, с добро чувство за самосъхранение, отказва да бъде спасител и, вместо да се крие от другите двама, ето как, с помощта на 5 простички, но действащи в практиката техники, може, с повечко тренировки и усилие на волята, да спаси самия себе си от вътрешна разруха. Ще разгледаме една и съща реплика на мрънкалника и 5-те начина, от които, ако го атакувате с тях, скоропостижно ще изгуби интерес към вас и повече няма да ви потърси за душеприказчик.

Мрънкалник: Просто вече не издържам на тази работа! Шефът е отвратителен, заплатата ниска, за нищо не ми стига, а пък колегите, ако знаеш колко са тъпи… Какво да ти обяснявам, просто още малко ще потърпя всичко и напускам.

1. Хиперболизиране на нещастието на мрънкалника.
Вие: Честно ти казвам, направо не знам как издържаш вече толкова време! С тази мизерна заплата… Ти успяваш ли изобщо да си покриеш наполовина разходите, които имаш? И тоя шеф, ми той на малкият ти пръст не може да ти се намаже. Това е невероятно унижение да го търпиш, че и да му се подчиняваш. И в тази среда… Бе, не ти е мястото там, моля ти се. Ще се съсипеш, казвам ти. Погледни на какво приличаш, ми ти си изгубила човешки образ! Съсухрена, погледни с какви си сенки под очите, ужас, ужас, положението ти е потресающо зле! Аз ако бях на тебе, сигурно щях да се гръмна!

2. Самоокайване в по-висока степен от нещастието на мрънкалника.
Вие: Ооо, ма моля те, твоето нищо не е. Ти ако знаеш аз с какъв шеф работя!? Божеее, той средно образование няма, дошъл вчера от село с парите от кравите и прасетата, едно изречение не може като хората да направи и 200 души зависим от този простак. На всичкото отгоре половината му неграмотна рода работи във фирмата и все на ръководни позиции. Тъпи, тъпи, че чак вдлъбнати! Заплати плащат, когато им кефне, и те едни заплати, като си платя наема и тока и после карам на краставици, че за друго няма! Ти как ще се чувстваш на мое място?

3. Да събудиш звяра.
Вие: Отдавна трябваше да го направиш! Ако ме питаш, звънни веднага и си подай оставката. Ето ти телефона, звъни! Няма какво да го отлагаш повече. Колкото повече търпиш, толкова по-тежко ще става. Стигнала си до това положение, край! Режи! Стига! Хайде, обади се сега! Тук съм за подкрепа!

4. Предлагане на безброй решения (едно след друго, без да давате възможност на мрънкалка да обмисли или да ви противоречи).
Вие:
• Давай сега да видим обявите за работа;
• Ти какви други квалификации имаше? Дай ще сменим сферата на дейност;
• Вземи една по-дълга отпуска и помисли дали изобщо искаш да работиш повече в тази фирма;
• Да те запозная с един приятел. Тяхната фирма редовно търси хора;
• Пусни си CV-то в някой от сайтовете. Все ще изскочи нещо;
• Абе, я се научи да се изключваш! Какво си седнала да им обръщаш внимание на всичките.

1. Задаване на безброй въпроси за ненужни подробности:
Вие: Мхм, как ти се казваше шефът на тебе? От къде беше той? Какво беше завършил? Ама това къде, в УНСС или в Софийския? Коя година? Виждала ли си му дипломата? Някаква допълнителна квалификация нещо? Къде е учил мениджмънт? А на курсове нещо допълнително ходи ли или лежи на стари лаври? Колко му струват костюмите и обувките, знаеш ли? А от къде ги купува?…

При всеки един от предложените варианти мрънкалникът бързо губи интерес към вас. Ставате му досаден, губите доверието му, не сте му удобен и задълго изпадате в немилост. Нека накрая само да направим уговорката, че става въпрос за хронични мрънкалници, които непрекъснато и ежедневно мрънкат за едно и също нещо или спектърът на външните им дразнители е твърде стеснен. Не прилагайте тези техники на приятели – част от вашия стойностен свят, които са дошли да искат помощта ви, и които не злоупотребяват хронично с вашето благоразположение.