-          Учителю, възхвалявам Бог  всеки ден. Моят съсед прави съвсем същото, но него Бог дарява редовно с милостта си, а аз изобщо не мога да достигна дори и част от неговото благосъстояние.  Защо така?

-          И колко пъти ти се обръщаш към Бог с молитва?

-          Ами… точно десет пъти на ден – пет пъти сутрин и пет пъти вечер.

-          А колко пъти на ден твоя съсед възхвалява Бог?

-          Не знам, Учителю…

-          Разбери и след това се върни отново…

Минало се някое време и ето го човека, пак се завърнал при Учителя и му казал:

-          Наблюдавах много внимателно съседа в продължение на няколко дни и преброих, че той се моли точно 144 пъти на ден.

-          Ето виждаш ли? Ти полагаш много малко усилия. Как може да очакваш тогава същото като съседа си?

След няколко седмици човека пак отишъл при Учителя.

-          Възхвалявам Бог  по 144 пъти всеки ден. Моят съсед прави точно същото. Но върху него както преди се сипе благодат, а върху мен не. Какво не правя както трябва? Как точно стои работата?

-          Работата е проста – рекъл Учителя. Твоят съсед не брои по колко пъти на ден се молиш ти.

Човекът преживял нощта някак си и започнал да възвръща съзнание, когато слънцето се появило на хоризонта. А той много добре знаел, че слънцето в пустинята е равносилно на сигурна смърт.  Без храна, вода или подслон той нямал шанс да оцелее.

Огледал се наоколо  и съзрял недалеч  невзрачно храстче. Пропълзял под него и се сврял, така че да използва малкото сянка, която имало, за да се предпази от изгарящите лъчи на слънцето. Отчаяние започнало да изпълва душата му – никой не знаел къде се намира.

Точно в този момент съзрял сокол кацнал на един храст.  За най-голямо учудване на нашия човек, той проговорил с човешки глас и попитал: „С какво мога да ти помогна?”

Шокиран човекът едва отговорил: „Умирам от жажда, устата ми е пресъхнала… Нуждая се от вода, за да оцелея…”

„Погледни зад себе си” – казал соколът. „Ще видиш змия. Проследи я и змията ще те отведе до вода, която се процежда през скалите. Там ще утолиш жаждата си.”

На следващия ден соколът отново го навестил. „Как си?” – попитал го.

„Утолих жаждата си, но за да оцелея ми е нужна и храна – само вода не е достатъчно…”

„Стой мирно и почакай да дойде антилопата. И когато дойде я последвай – тя ще те отведе там където растат кактусите, с чиято сочна сърцевина ще можеш да се нахраниш.”

На третия ден соколът отново се върнал. „Мога ли да направя още нещо за теб?” – попитал той.

„Да” – отговорил човекът. „ Въпреки, че имам вече вода и храна, нуждая се и от сол, за да оцелея. Как мога да се сдобия със сол, която ми е жизнено необходима?”

„Нямай грижа за това”- отговорил соколът. „Лисицата също се нуждае от сол. Последвай я и тя ще те отведе до солените камъни, откъдето ще си набавиш солта, от която се нуждаеш.”

Човекът отново послушал сокола . Като се върнал открил обаче, че храстът, който му давал подслон е изгорял и се е овъглил целия . „Какво ще правя сега?” – завайкал се той. „Нямам подслон, скоро ще изгоря до смърт…”

Но не след  дълго прозрял, че следвайки умните животни той се научил да си набавя храна, вода и сол. Научил се как да оцелява. Започнал лека полека да забелязва наситените цветове на небето когато слънцето потъвало зад  хоризонта, съчетвайки в себе си прекрасно синьо, пурпурно и златно. Чул омайните песни на птичките в далечината и почувствал вътрешен покой и радост.

„Да ти покажа ли пътя за дома?” – попитал го соколът, който отново се появил, незнайно откъде. Човекът се замислил за миг и отвърнал: „Мисля…, че ще поостана още малко…” 

Тази история е разказана от  вдъхновяващата Sue Knight, NLP Consultant and coach, в книгата й NLP at Work.

Тази история ми попадна в момент, в който няколко души, с които работя, съзнателно бяха предпочели да се чувстват зле, бяха избрали перманентното лошо настроение, явно защото така им харесва. И кой би могъл да им попречи? Може би хора като Джери, за който става въпрос по-надолу, се приемат за луди от „нормалните”, но аз лично предпочитам и препоръчвам неговата лудост пред целенасочения избор на депресията.

Познавам Джери от много години. Той е мениджър в един ресторант. Това, което го отличава от останалите е, че винаги е в добро настроение. Не зная как успява, но винаги, когато някой го попита как е, той отговаря с широка усмивка:
- По-добре от всякога!
Голяма част от персонала му напусна, когато той реши да си смени работата. И тръгна с него… от ресторант в ресторант. Защото Джери наистина умее да мотивира хората. Ако някой от колегите му има лош ден, той винаги е до него, за да го успокои и да му покаже добрата страна на ситуацията.
Всичко това няма как да остане незабелязано. Един ден отидох при него и го попитах:
- Не разбирам, Джери. Никой не може да бъде позитивен целия ден. И това да продължава всеки ден. Tи как успяваш?
Джери се усмихна и ми каза:
- Всяка сутрин се събуждам и си казвам:
Днес имам две възможности за избор – добро или лошо настроение…
Винаги избирам доброто настроение!
Всеки път като се случи нещо лошо си казвам:
Имам два варианта, от които да избирам – да бъда жертва или да се поуча от ситуацията…
Винаги избирам да науча нещо!
Когато дойде някой при мен и започне да ми се оплаква, имам два варианта пред себе си:
Да слушам неговите оплаквания или да му изтъкна позитивната страна на живота…
Винаги избирам позитивната страна!…
- Но това не е така лесно всеки път! – възразих му аз.
- Напротив, лесно е! – отвърна ми Джери. – Всичко в живота се върти около избора. Всеки път, когато решаваш нещо, всичко е въпрос на избор. Решаваш, как ще реагираш в дадена ситуация. Решаваш, как другите ще влияят на твоето настроение. Избираш, дали да си в добро или лошо настроение. Избираш, как ще мине денят ти, седмицата ти, годината ти… Ти сам решаваш как ще протече Животът ти!
Няколко години по-късно чух, че Джери е направил нещо, което е недопустимо в неговата работа. Оставил е отворена задната врата на ресторанта. От там влезли няколко въоръжени мъже, които искали да оберат заведението. Докато Джери се опитвал да отвори сейфа, ръцете му треперели и не успявал да улучи правилната комбинация. Тогава един от мъжете се изнервил и стрелял по него. За щастие бързо след това открили Джери и го закарали в болницата. След дълга и тежка операция, той бавно се оправил.

Видях го 6 месеца след случката. На въпроса ми как е, той ми отговори с неизменната си усмивка и в обичайния за него стил:
- По-добре от това не може да бъде!

Попитах го за какво е мислил по време на обира.
- Първото, което ми дойде на ум, беше, че трябваше да заключа задната врата. След като вече ме простреляха, лежейки на земята, облян целият в кръв си мислех, че имам две възможности – да живея или да умра. Реших да живея!…
- А не те ли беше страх изобщо? – попитах го изумен.
- Лекарите бяха страхотни. През цялото време ми повтаряха, че всичко ще бъде наред. Но като ме вкараха в линейката и видях лицата им признавам, че се уплаших. Прочетох в очите им: Той е мъртъв!… В този момент разбрах, че е време за действие. Там имаше една медицинска сестра, която през цялото време говореше с мен, за да ме държи в съзнание. На въпроса й, към какво съм алергичен, й отговорих: Към куршуми! Всички започнаха да се смеят. Тогава им казах:
Избирам да живея! Моля ви, третирайте ме като ЖИВ, не като МЪРТЪВ!
Джери оживя, благодарение на големите усилия на много добри лекари. Но също така и заради собствения си невероятен оптимизъм!
От него научих, че:
Всеки ден имаш възможност за избор – можеш да се наслаждаваш на Живота или да го мразиш!
Единственото нещо, което си е само твое и което никой не може да ти отнеме, е твоето настроение! От момента, в който го осъзнаеш, всичко в живота е по-лесно…

Когато Бог създавал света, при него дошъл човекът и казал:

- Ти ме създаде като човек. Кажи ми колко дълго ще живея, как ще живея, с какво ще се храня и какво ще работя.

- Ще живееш 30 години – отговорил Бог. – Ще се храниш с всичко, което не пречи на здравето ти, а работата ти ще бъде да покоряваш този свят.

- Господи, благодаря ти за добрия живот, с който ме даряваш, само че годините ми се струват твърде малко.

- Добре. Иди и седни в ъгъла! – отвърнал  Бог.

Тогава се появил волът и запитал същото.

- Виждаш ли човека, който седи там в ъгъла? – попитал го Бог. –  Той ще ти е господар. Твоята работа ще бъде да ореш и да мъкнеш товара. Храна ще ти бъдат сламата и тревата. Ще живееш 30 години!

- О, господи, това е волски живот! Вземи малко от моите години – помолил волът.

Човекът чул това, направил знак на Бог и прошепнал:

- Вземи от годините му и ги дай на мен!

Бог се засмял и казал:

- Давам ти 20 години от живота на вола, човече.

След това дошло кучето. И като разбрало, че ще пази къщата на човека – своя господар, както и овцете и цялото му богатство, ще се храни от късовете хляб и кокалите, останали от неговата трапеза, 30 години му се видели премного и помолило Бог да вземе от годините му. Така към живота на човека, който се полакомил за още, се добавили 20 години и от кучешкия живот.

Най-накрая дошла маймуната, за да разбере съдбата си.

- Ще се храниш с орехи и други плодове – й казал Бог. С твоите лудории ще забавляваш господаря си и неговите деца. Всички ще ти се смеят. Ще живееш 30 години!

- 30 години маймунски живот!? Не можеш ли да вземеш малко? – попитала маймуната.

И ето как човекът се сдобил с още 20 маймунски години и продължителността на живота му станала 90.

Така човек живее 30 години свободен човешки живот. После, до към 50-ата, живее волски – носи на врата си хамута, мъчи се да изхрани семейството, да спести пари. След 50-та си година охранява като куче онова, което е натрупал, и живее като куче – по цял ден укорява всички,  ръмжи и недоволства. А накрая, до 90-ата година, идва ред на пожелания от него маймунски живот – всички му се подиграват и надсмиват, възприемат го като малко дете или маймуна.

Всеки е отговорен за избора, който прави, и си носи последствията от него.

Всеки избира какво да помни

Стар китайски мъдрец вървял по покрито със сняг поле и срещнал плачеща жена.
–  Какво те е натъжило толкова? – попитал я той.
– Мисля си за своята младост и красота, които някога виждах в огледалото, и за мъжа, когото обичах. Бог е жесток, щом ни е дал умението да помним. Знаел е, че един ден ще си спомня пролетта на живота си и ще се разплача…
Мъдрецът стоял сред заснеженото поле и замислено гледал в една точка в далечината.
Неочаквано жената спряла да плаче и го попитала.
–  Какво видяхте там?
– Поле от рози – отвърнал той. – Бог е бил великодушен към мен, когато ми е дал способността да помня. Той е знаел, че през зимата аз винаги ще мога да си спомням за пролетта и да се усмихвам…

Паулу Куелю

- Вече изпробвах всички начини, но детето не ме слуша. Яде много захар. Моля ви, кажете му, че това не е хубаво. Момчето ще ви послуша, защото много ви уважава.

Руми погледнал детето, което го гледало доверчиво и казал:

- Елате след три седмици.

Жената била в пълно недоумение. Та това и се струвало толкова просто! Било напълно непонятно… Та нали хора прииждали всеки ден от различни краища на страната и Руми им помагал да разрешат сложните си проблеми веднага… Но тя послушно се върнала след три седмици. Руми отново погледнал детето и казал:

- Елате след още три седмици.

Тук жената не издържала и се осмелила да попита какво всъщност има. Но Руми само повторил казаното.

Когато се върнали за трети път, Руми казал на детето:

- Сине, послушай съвета ми, и не яж прекалено много захар – вредно е за здравето.

- Щом ме съветвате, повече няма да го правя – отговорило момчето.

След този отговор майката го помолила да я изчака отвън на улицата. Когахто детето излязло, тя попитала Руми защо не му е казал това още първия път щом е толкова просто? И тогава той й признал, че всъщност той също много обичал да си похапва захар и преди да даде такъв съвет е трябвало самият да се избави от тази си слабост. Отначало решил, че три дни ще му бъдат достатъчни, но сгрешил…

Перфекционистите са хора, които не успяват (почти никога) да са щастливи, удовлетворени, да изпитат истинска радост. Това качество влачи след себе си неизлекувана травма от несправедливост и върви ръка за ръка със страха да се изправиш пред недостатъците си.

Ще разпознаете перфекциониста по това, че губи много повече време да провери колко добре е свършил работата, отколкото реално е работил. Той проверява по 100 пъти дали някой от ъглите на покривката не е подгънат, дали едва забележимият камък на пръстена ще се върже с етикета на бельото, дали всеки косъм от прическата си е на мястото, преливат ли плавно от цвят в цвят и височина подредените по конец книги в библиотеката,… Не закъснява и изначалното съмнение в себе си, самонаказанието, ако случайно някой не е съгласен с него или му направи дори приятелска бележка, извинява се за всичко – дори когато звъни в център за услуги,  започва с: Безпокоя ви във връзка със…  А може би в характеристиките на телефонните оператори пише: Естество на работата –  постоянно безпокойство от виновни все за нещо граждани! Перфекционистът не умее да си почива. Той си чете ежедневно служебните мейли, дори да е на почивка на хиляди километри от офиса. Звъни да пита не го ли е търсил някой (разбира се той е на разположение 24/7 на служебния си телефон през цялата година), или дали от разстояние не може да бъде полезен с нещо. Това е човек, който се съизмерва с успехите си, които винаги подлага на съмнение и никога не се награждава за тях, или с несполуките си, които чудесно подхранват вечната неудовлетвореност от непостижимостта на съвършенството.

Живеем в свят на високи технологии, на които също се случва да се издънят, и то не рядко. Реално ли е човешкото същество да се съревновава с каквато и да е безкрайно прецизно програмирана машинка и какво в крайна сметка иска да докаже с това!? А всъщност може би е много по-лесно и удобно да се напъха в рамки, очертани от някой друг, да се самобичува, защото обожава да му е гадно – друго си е да те разяжда непрестанно вина отвътре (докато наистина те изяде целия), да избяга от действителността, защото тя не предлага нищо перфектно… и така до края на света!

Всъщност, ако това крайно мазохистично и нездравословно състояние носи някому върховно блаженство, кой би могъл да има нещо против желанието му за саморазрушение!?

-          Хей,  какво правиш там долу? Много по-добре е тук горе – има повече храна.

Първата жаба погледнала нагоре и извикала:

-          Не мога да се измъкна оттук!

-          Нека ти помогна! – предложила втората.

-          Не,  остави  ме! Тук съм си добре. Имам си достатъчно храна.

-          Добре – казала втората – Но тук горе има много повече място за разходки и изследване.

-          Имам цялото пространство, което ми е нужно и тук долу – отвърнала  жабата, намираща се в канавката.

-          Но пък там няма други жаби! Не ти ли е скучно?! – попитала приятелката й.

-          Е, понякога някой се отбива, а понякога си говорим от разстояние…

Виждайки, че трудно ще измъкне приятелката си отдолу, втората жаба въздъхнала и се отдалечила с подскоци.

На следващия ден тя с учудване видяла жабата от канавката да подскача близо до нея.

-          Хей, мислех си, че си останала там долу…. какво стана?!

-          Ами-и…един трактор дойде…

Разказано от Joseph O’Connor, NLP Coach and Trainer